— Така ме уверяваше покойната му майка, а понеже тя беше добродетелна жена, нямам причини да се съмнявам.
— Двойно се радвам на такъв гост! Бога ми! Само не наричай, ваша милост, сина си непрокопсаник, защото той е знаменит воин и достоен рицар, който прави най-голяма чест на ваша милост. След пан Рушчиц той е пръв преследвач в цялата хоронгва; ти, ваша милост, навярно не знаеш, че синът ти е любимец на хетмана! Цели гарнизони вече му са поверявани и той е излизал с безкрайна слава от всяка задача.
Пан Нововейски се зачерви от задоволство.
— Ваша милост полковник — каза той, — много пъти бащата ще укори детето си, за да възрази някой друг, и смятам, че нищо не може така да наслади родителското сърце, както опровержението на укора. И до мене достигнаха слухове за похвалната служба на Адашек, но едва сега съм зарадван истински, когато слушам от толкова славна уста потвърждение на тая мълва. Разправят, че той бил не само храбър воин, но и сериозен човек, което дори ме учудва, тъй като винаги беше много буен. От малък тоя дявол имаше влечение към войната и най-добро доказателство е това, че като хлапе избяга от къщи. Признавам, че ако бях го хванал тогава, нямаше да пестя ударите pro memoria187, но виждам, че сега ще трябва да се откажа от това, инак може пак да ми се скрие за някакви си десет години, а на мене, стария, ми е мъчно.
— Значи толкова години той не надникна вкъщи?…
— Защото му бях забранил. Но вече ми стига и сега аз идвам пръв, понеже той е на служба и не може. Исках да помоля ваши милости, мои благодетели, да окажете гостоприемство на момичето ми, а сам да замина за Рашков; но щом казвате, че навсякъде е безопасно, и нея ще взема със себе си. Любопитна е да види свят, сврачето му със свраче, нека се нагледа.
— И хората нека му се нагледат! — подхвърли Заглоба.
— Не биха имали на какво! — отвърна девойката, чиито смели черни очи и свити като за целувка уста говореха обаче нещо друго.
— Тя е подявка, нищо повече от подявка! — каза пан Нововейски. — Но щом види хубав офицер, нещо чак я подхвърля. Поради това намерих за по-добре да я взема със себе си, отколкото да я оставя, особено защото е опасно да се оставя само момиче вкъщи. Но ако ще трябва да замина за Рашков без нея, нека ваша милост пани нареди да я вържат с въже, иначе току-виж, че офейкала.
— И аз самата не бях по-добра — отговори Баша.
— Даваха й къделя да преде — обади се Заглоба, — а тя танцуваше с нея, като нямаше по-добър партньор! Но ти, ваша милост, пане Нововейски, си весел човек! Башка! Бих искал да се чукна с пан Нововейски, защото и аз обичам понякога веселбата…
В това време, преди да поднесат вечерята, вратата се отвори и влезе Мелехович. Пан Нововейски не го забеляза веднага, защото се беше заприказвал с пан Заглоба, но го забеляза Евка и пламъци бликнаха по лицето й, а после изведнъж побледня.
— Пане полковник! — каза Мелехович на Володиовски. — Ония са изловени според заповедта.
— Добре! Къде са?
— Заповядах да ги обесят съгласно заповедта.
— Добре! А твоите хора върнаха ли се?
— Едни останаха да погребат труповете, другите са с мене.
В тоя момент пан Нововейски повдигна глава и необикновено изумление се отрази върху лицето му.
— За Бога? Какво виждам аз?! — каза той. После стана, отиде право при Мелехович и викна:
— Азия! Какво правиш тук, негоднико?!
И вдигна ръка, за да хване липковеца за яката; но той кипна в един миг, сякаш някой хвърли в огън шепа барут, побледня като труп, хвана с желязна ръка ръката на Нововейски и рече:
— Аз не те познавам, ваша милост! Кой си ти?!
И го отблъсна така силно, че пан Нововейски се олюля и се намери насред стаята.
От ярост той не можа някое време да каже нито дума, но после си пое дъх и започна да крещи:
— Ваша милост командире! Това е мой човек и при това беглец! От малък беше в моя дом!… Нехранимайко! Отрича! Това е мой човек! Ева! Кой е този? Казвай?
— Азия! — каза панна Ева, разтреперана цялата. Мелехович дори не я погледна. Той беше впил очи в пан Нововейски и като движеше ноздри, гледаше стария шляхтич с неописуема омраза, стиснал с ръка дръжката на ножа. От движението на ноздрите мустаците му затрепераха, а под тях проблясваха бели зъби съвсем като на побесняло животно.
Офицерите застанаха в кръг. Баша изскочи по средата между Мелехович и Нововейски.
— Какво значи това? — попита тя със смръщени вежди. Нейният вид поуспокои противниците.
— Пане командир — каза Нововейски, — това значи, че той е мой човек, на име Азия — и беглец. Когато служех на млади години във войската в Украйна, намерих го полумъртъв в степта и го взех. Той е татарин. Двайсет години расна в къщата ми и се учеше заедно с моя син. Когато синът избяга, той ми помагаше в стопанските работи, докато го прихванаха да се увърта около Ева, а аз, щом забелязах това, заповядах да го набият с пръчки и тогава той изчезна. Как се нарича той тук?