— Мелехович!
— Той си е присвоил това презиме. Нарича се Азия, нищо повече. Разправя, че не ме познавал, но аз го познавам, Ева също.
— За Бога! — каза Баша. — Синът на ваша милост го е виждал много пъти. Как не го е познал?
— Синът ми е могъл да не го познае, понеже, когато избяга от къщи, двамата бяха по на петнайсет години, а тоя седя у мене още шест, през това време се промени значително, порасна, а и мустаци му израснаха. Но Ева го позна веднага. Ваши милости, вие трябва да повярвате по-скоро на един шляхтич, отколкото на този пришълец от Крим!
— Пан Мелехович е хетмански офицер — каза Баша, — това не е наша работа!
— Позволи, ваша милост, да го разпитам. Audiatur et altera pars!188 — обади се малкият рицар.
Но пан Нововейски изпадна в ярост.
— Пан Мелехович! Какъв пан ми е той?! Мой слуга, който се е скрил под чуждо презиме. Утре тоя „пан“ ще го направя слуга в кучкарницата си; вдругиден ще заповядам да го набият с камшик и самият хетман няма да ми попречи на това, тъй като съм шляхтич и зная правата си!
На това пан Михал мръдна мустачки и каза още по-остро:
— А аз съм не само шляхтич, но и полковник и също така зная своите права. Ти, ваша милост, можеш да търсиш човека си по закона и да се обърнеш към хетманския съд, но тук заповядвам аз и никой друг!
Пан Нововейски веднага се овладя, щом си припомни, че говори не само с командир, но и с началника на собствения си син, а при това и най-славния рицар в Жечпосполита.
— Пане полковник! — каза той вече с по-мек тон. — Аз няма да го взема против волята на ваша милост, но ще докажа правата си и моля да ми се повярва.
— Мелехович, ти какво ще кажеш на това? — попита Володиовски.
Татаринът впи очи в земята и мълчеше.
— Защото всички знаем, че името ти е Азия! — добави Володиовски.
— Какво ще търсим тук други доказателства! — каза Нововейски. — Ако това е моят човек, той има татуирани на гърдите си риби със синя боя!
Като чу това, пан Ненашинец отвори широко очи и уста, после се хвана за главата и викна:
— Азия Тухайбейович!
Всички очи се обърнаха към него, а той се тресеше цял, сякаш всички рани му се бяха отново отворили, и повтаряше:
— Той е мой пленник! Това е Тухайбейович! За Бога! Това е той.
А младият липковец вдигна гордо глава, плъзна дързък поглед по събраните, изведнъж разгърна дрехата върху своята широка гръд и рече:
— Ето татуираните със синя боя риби! Аз съм син на Тухай бей!…
Двайсет и осма глава
Всички занемяха, толкова силно впечатление направи името на страшния воин. Та нали той заедно с лютия Хмелницки беше разтърсвал цяла Жечпосполита; той беше пролял море от полска кръв; той бе прегазил Украйна, Волин, Подолието и Галицийските земи с конски копита, разрушил замъци и крепости, унищожил с огън селата, десетки хиляди хора взел в плен. А ето сега синът на тоя човек стоеше пред събраните в хрептьовската станица и казваше в очите на хората: „Аз имам сини риби на гърдите си, аз съм Азия, плът от плътта на Тухай бей!“ Но у тогавашните хора беше внедрено такова чувство на почит към знаменитата кръв, че въпреки ужаса, който предизвикваше в душата на всеки воин името на славния мурза, Мелехович израсна в техните очи, сякаш носеше в себе си цялото величие на своя баща.
Те го гледаха слисани, особено жените, за които всяка тайна е най-голяма примамка; а той сякаш израсна и в собствените си очи чрез това признание, та гледаше дръзко, без да свежда глава, и най-сетне каза:
— Тоя шляхтич (тук той посочи Нововейски) твърди, че аз съм негов човек, а на това аз ще му отговоря, че баща ми е газил с коня си по гърба на по-големи от него… Все пак той казва истината, като твърди, че съм бил у него, защото съм бил и под неговия камшик, гърбът ми се е обливал с кръв, което няма да забравя, ако е рекъл Бог!… Нарекох се Мелехович, за да избягна преследването от негова страна. Но сега, при все че можех да избягам в Крим, на това отечество служа с кръвта и живота си, затова не съм на никого освен на хетмана. Моят баща е роднина на хановете и в Крим ме чакаха богатства и удоволствия; но аз останах тук, макар и презиран, защото обичам това отечество, обичам и пан хетмана, обичам и тия, които никога не са проявили към мене контемпт189.
След тия думи той се поклони на Володиовски, наведе се пред Баша толкова ниско, че почти докосна коленете й с глава, и без да погледне към никого другиго, взе сабята си под мишница и излезе.