Поради тая слава на времето си му бе поверен жезълът на велик хетман и защитата на източната граница, но към хетманското достойнство не му прибавиха нито войска, нито пари. Въпреки това победата и досега го следваше така вярно, както сянката върви след човека. С шепа войска той победи при Подгайци, с шепа войска прекоси като огън надлъж и нашир Украйна, превърна на пух и прах многохилядни чамбули, превзе бунтовнически крепости, сееше страх и ужас от полското име. Но сега над нещастната Жечпосполита се беше надвесила война с най-страхотната от тогавашните сили, война с целия мюсюлмански свят. За Собески вече не беше тайна, че когато Дорошенко предал Украйна и казаците на султана, той му обещал да раздвижи Турция, Мала Азия, Арабия, Египет чак до вътрешността на Африка, да обяви свещена война и да тръгне лично, за да иска от Жечпосполита нов „пашалък“. Гибелта се надигаше като хищна птица над цяла Рус, а в това време в Жечпосполита цареше безредие, шляхтата се бунтуваше в защита на своя неспособен избраник и събрана във въоръжени станове, ако беше готова за някаква война, това беше може би за гражданска. Изтощеният от неотдавнашните войни и военни конфедерации203 край беше обеднял; в него вилнееше завист, взаимно недоверие ядеше сърцата. Никой не искаше да вярва, че надвисва война с мюсюлманската мощ, и обвиняваше великия предводител, че нарочно пуска слухове за нея, та да отклони умовете от вътрешните разпри; още по-жестоко го обвиняваха, че сам е готов да повика турците, за да осигури победа на своята партия; обявяваха го просто за предател и ако не беше войската, не биха се поколебали да го изправят пред съд.
А той стоеше изправен пред бъдещата война, при която от изток щяха да нахлуят стотици хиляди диви хора, стоеше без войска, само с шепа войници, толкова малко, че султанският двор имаше повече слуги; без пари, без средства за възстановяване на разрушените фортове, без надежда за победа, без възможност за отбрана, без да е убеден, че смъртта му ще пробуди вцепенената страна, както някога смъртта на Жулкевски, и ще роди отмъстител.
Затова грижа беше легнала върху челото му, а прекрасното му лице, подобно на лице на римски триумфатор с лавров венец на челото, носеше следи от скрита болка и безсънни нощи.
Щом видя обаче пан Богуш, добродушна усмивка проясни лицето на хетмана; той сложи ръце върху раменете на поклонилия се пред коленете му и каза:
— Здравей, войнико, здравей! Не очаквах да те видя толкова скоро, но затова си ми още по-мил в Яворов. Откъде идеш? От Каменец ли?
— Не, светлейши пане хетмане. Дори не съм ходил в Каменец. Идвам право от Хрептьов.
— Какво прави там моето малко войниче? Здраво ли е и дали е очистил поне малко ушицките дебри?
— Дебрите са вече толкова спокойни, че дете може да минава безопасно през тях. Разбойниците са избесени, а през последните дни Азба бей с цялата му шайка беше така разбит, че и свидетел на поражението му не остана. Аз пристигнах там точно в деня, когато разбойниците бяха унищожени.
— Познавам Володиовски. Само Рушчиц в Рашков може да се сравни с него. Но какво говорят там в степите? Има ли някакви пресни новини от Дунава?
— Има, но лоши. През последните дни на зимата в Адрианопол ще се състои голям военен сбор.
— Това вече зная. Сега има само лоши новини: лоши от страната, лоши от Крим и от Стамбул.
— Все пак не всички са лоши, светлейши пане хетмане, защото аз самият нося толкова щастлива новина, че ако бях турчин или татарин, сигурно щях да искам мущулук204.
— Все едно, че от небето си ми паднал! Хайде! Говори бързо, прогони грижата ми!
— Но аз съм толкова измръзнал, ваша светлост, та чак разумът ми се е вкочанясал в главата.
Хетманът плесна с ръце и заповяда на слугата да донесе медовина. След малко донесоха покрита с плесен дамаджана, а също така свещници със запалени свещи, защото, макар да беше още рано, снежните облаци бяха направили деня толкова мрачен, че и навън, и в стаите сякаш цареше здрач.
Хетманът наля и пи за здравето на госта, а той се поклони ниско, гаврътна чашата си и рече:
— Първата новина е, че този Азия, който трябваше да привлече обратно на наша служба липковските и черемисовските ротмистри, не е никакъв Мелехович, а е син на Тухай бей!
— На Тухай бей ли?… — попита пан Собески учуден.
— Да, ваша светлост. Разкри се, че пан Ненашинец го отвлякъл от Крим още като дете, но при завръщането си го загубил и Азия попаднал у пановете Нововейски, където расъл, без да знае, че произхожда от такъв баща.