— Ваша светлост. Станат ли татарите шляхтичи, те ще държат вярно страната на Жечпосполита.
— Липковците и черемисовците малко ли бяха? Те бяха отдавна шляхтичи и пак преминаха на султанска служба.
— На липковците не бяха запазени привилегиите.
— А какво ще стане, ако шляхтата, което е съвсем сигурно, предварително се противопостави на такова разширение на шляхтичките прерогативи? С какви очи, с каква съвест искаш да даваш на диви и хищни тълпи, които досега непрекъснато са съсипвали нашето отечество, сила и право да решават нейната съдба, да избират крале, представители да изпращат на сеймовете? Защо да им се дава такава награда? Каква лудост е прихванала тоя липковец и какъв зъл дух е овладял тебе, стари воине, че си позволил така да те излъжат и подведат, та да повярваш в такова безчестие и в такова невъзможно нещо?
Богуш сведе очи и отговори с неуверен глас:
— Ваша светлост! Аз предварително знаех, че съсловията ще се противопоставят, но Азия казва, че щом татарите веднъж се заселят с разрешението на ваша светлост, тогава вече не ще се оставят да бъдат изгонени.
— Човече, значи той вече е заплашвал, вече е размахвал меч над Жечпосполита, а ти не си разбрал това?!
— Ваша светлост! — отвърна отчаяно Богуш. — Най-сетне би могло да не се правят шляхтичи всичките татари, да речем, само най-знатните, а останалите да бъдат обявени за свободни хора. Те и така ще дойдат в отговор на призива на Тухайбейович.
— Тогава не е ли по-добре да обявим всичките казаци за свободни хора? Прекръсти се, стари воине, защото, казвам ти, зъл дух те е овладял.
— Ваша светлост…
— И това още ще ти кажа — тук пан Собески смръщи лъвското си чело, а очите му заблестяха, — че дори да стане всичко така, както казваш, дори чрез това нашата сила да порасне, дори войната с турчина да бъде избегната, дори самата шляхта да иска това, пак никога няма да допусна такова нещо, докато ето тая ръка държи сабята и може да се прекръсти — никога, кълна се в Бога!
— Защо, ваша светлост? — повтори пан Богуш, като кършеше ръце.
— Защото аз съм не само полски хетман, но и християнски; защото стоя на стража на кръста! И макар казаците още по-жестоко да късат вътрешностите на Жечпосполита, аз няма да сека вратовете на заслепения, но християнски народ с погански меч. Защото правя ли това, аз бих казал „ракка!“206 на нашите бащи и деди, на моите собствени деди, на техния прах, кръв и сълзи, на цялата някогашна Жечпосполита. За Бога! Ако ни чака погуба, ако е съдено нашето име да стане име на мъртви, а не на живи, нека след нас да остане славата и споменът за оная служба, която ни е определил Бог; нека потомците, когато гледат тия кръстове и гробове, да кажат: „Тук са защитавали християнството, кръста срещу мохамеданския разврат, докато са имали дъх в гърдите, кръв в жилите, и са паднали за другите народи.“ Това е нашата служба, Богуш! Ние сме крепостта, в която Христос е затъкнал на стената своето страдание, а ти убеждаваш мене, войника Божи, нещо повече — командира, пръв да отварям портата и да пускам поганците като вълци в кошара, и да предавам на сеч Исусовите овчици! По-добре да страдаме от чамбулите, по-добре да търпим бунтове, по-добре да дойде тая страшна война, по-добре аз и ти да паднем, по-добре цялата Жечпосполита да загине, отколкото да опозорим името й, да се лишим от слава и да изменим на службата си пред Бога!
След тия думи пан Собески се изправи с целия си ръст, а на лицето му бе отразено такова сияние, каквото трябва да е имал Готфрид де Буйон207, когато се е втурнал към стените на Ерусалим с възгласа: „Бог иска така!“, а пан Богуш се почувстваха прах пред тия думи, Азия също му се стори прах пред пан Собески, а пламенните замисли на младия татарин почерняха и изведнъж станаха нещо нечестно и напълно позорно в очите на Богуш.
А и какво би могло да се каже след декларацията на хетмана, че е по-добре човек да загине, отколкото да измени на службата Божия? Какви още аргументи да приведе? И горкият шляхтич сам не знаеше дали да падне пред коленете на хетмана или да почне да се бие в гърдите и да повтаря: „Mea culpa, mea maxima culpa!“208
В тоя момент в близката черква на доминиканския манастир се разнесе звън на камбани.
Щом ги чу, пан Собески каза:
— Звънят за вечерня! Богуш, да отидем и се помолим на Бога!
Трийсет и втора глава