А Азия след оная среща с Баша се затече в своята стая, така изпълнен с радост и надежда, сякаш внезапно беше оздравял след тежка болест и живееше нов живот.
Защото само преди малко яростно отчаяние разкъсваше душата му. Тъкмо тая сутрин той бе получил сухо и кратко писмо от пан Богуш със следното съдържание:
„Скъпи мой Азия! Спрях се в Каменец и сега няма да идвам в Хрептьов, първо, защото се много уморих и, второ, понеже няма за какво. Бях в Яворов. Пан хетманът не само че не ти дава писмено позволение и не мисли да закрива със своя авторитет безумните ти замисли, но строго и под страх, че ще загубиш неговото благоволение, ти заповядва веднага да се откажеш от тях. Аз също така разбрах, че всичко онова, което ти ми каза, е невъзможно, защото за един християнски възпитан народ е грях да влиза в такива връзки с поганците, а и би било срамно пред целия свят да се дават шляхтички привилегии на злодеи, грабители и хора, които са проливали невинна кръв. Ти сам трябва да разбереш това и не мисли за хетманство, защото то не е за тебе, при все че си син на Тухай бей. А ако желаеш бързо да си възстановиш благоволението на хетмана, задоволи се със своя чин и особено ускори оная работа с Кричински, Творовски, Адурович и другите, защото с това ще заслужиш най-много.
Заедно с това писмо ти изпращам бележка на хетмана какво трябва да правиш, а на пан Володиовски — хетманска заповед да не ти забранява да заминаваш и да се връщаш с хората си. Ти навярно ще трябва да заминеш, за да посрещнеш въпросните ротмистри — побързай да сториш това и незабавно ми донеси в Каменец какво става на отвъдната страна. Като те поверявам на божието покровителство, оставам с неизменна благосклонност към тебе.
Младият татарин изпадна в страхотна ярост, когато получи това писмо, най-напред стри на прах писмото в ръката си, после няколко пъти заби кинжала си в масата, най-сетне почна да заплашва, че ще се самоубие и ще убие верния си Халим, който го молеше на колене да не предприема нищо, преди да се успокои от гнева и от отчаянието си. Защото това писмо беше за него жесток удар; кулите, които издигаше неговото тщеславие и амбиция, бяха сякаш вдигнати във въздуха с барут, замислите унищожени. Ето, можеше да стане трети хетман в Жечпосполита216 и до известна степен да държи в ръцете си нейната съдба, а сега видя, че трябва да се примири да остане неизвестен офицер, върхът на чиято амбиция щеше да бъде получаването на полско гражданство. Ето, в пламналото си въображение той беше виждал всеки ден тълпи, които бият поклони пред него, а сега той ще трябва да се кланя пред други.
И нищо не му помогна това, че е син на Тухай бей, че в жилите му тече кръв на властни бойци, че велики мисли се бяха родили в душата му — нищо, съвсем нищо! Той ще живее забравен и ще умре забравен в някакъв далечен форт. Една дума бе счупила крилата му, едно „не!“ стана причина отсега нататък да няма право да се рее като орлите под небосвода, само ще трябва да пълзи по земята като червей.
Но всичко това е още нищо в сравнение с щастието, което беше загубил. Тая, за чието обладаване би отдал кръвта си и райското блаженство, тая, за която гореше като огън, която бе обикнал като очите си, като сърцето си, като душата си, като кръвта си — никога вече няма да бъде негова. Това писмо му я отнемаше, както му отнемаше и хетманския жезъл. Както Хмелницки е можал да отвлече Чаплинска, така и могъщият Азия, Азия-хетманът би могъл да отвлече чужда жена и да я задържи, дори против волята на цяла Жечпосполита, но как може да я отвлече Азия, липковският поручик, който служи под командването на мъжа й?…
Когато мислеше за това, пред очите му причерняваше, светът ставаше пуст и мрачен. И Тухайбейович не знаеше дали не е по-добре да умре, отколкото да живее без смисъл в живота, без щастие, без надежда, без любимата жена. Това го смаза още по-страшно, защото той не бе очаквал такъв удар, напротив, като имаше предвид положението на Жечпосполита, заплахата от надвисналата война, слабостта на хетманските войски и ползата, която Жечпосполита можеше да извлече от неговите замисли, с всеки изтекъл ден у него се затвърждаваше убеждението, че хетманът ще се съгласи с тия му замисли. Но ето че сега надеждите се пръснаха като мъгла, издухана от вятъра. Какво му оставаше? Да се откаже от слава, величие, щастие. Но той не беше способен за такова нещо. В първия момент го овладяха безумен гняв и отчаяние. Огънят зашари по косите му и го пареше болезнено, а той виеше и скърцаше със зъби, но също така огнени и отмъстителни мисли преминаваха през главата му. Той искаше да си отмъсти на Жечпосполита, на хетмана, на Володиовски, дори на Баша. Искаше да вдигне на оръжие своите липковци, да изколи до крак гарнизона, всички офицери, целия Хрептьов, да убие Володиовски, а Башка да отвлече и да избяга с нея на молдавския бряг, пък после в Добруджа и по-нататък, дори в самия Цариград, дори в азиатските пустини.
216
По онова време в Полша е имало двама велики хетмани: велик коронен хетман, който е командвал полските войски, и велик литовски хетман — главнокомандващ литовската войска. — Бел.прев.