Заглоба не го позна, а понеже помисли, че това е самият игумен, стана от пейката и започна:
— Laudetur…53
Внезапно се взря по-внимателно, разпери ръце и викна:
— Пане Михале! Пане Михале!
Брат Йежи се остави да го грабне в прегръдките си, нещо като изхълцване разтърси гърдите му, но очите му останаха сухи. Заглоба дълго го прегръща, най-после заговори:
— Ти не си плакал сам над нещастието си. Плаках аз, плакаха и Скшетуски, и Кмичиц, и жените им. Воля божия! Примири се с нея, Михале! Дано те утеши милостивият отец и дано те възнагради!… Добре си направил, че навреме си се затворил всред тия стени. В нещастието няма по-добро нещо от молитвата и набожните размисли. Дай да те прегърна още веднъж! Едва мога да те видя през сълзите си!
А пан Заглоба наистина плачеше, развълнуван от вида на Володиовски, но накрай заговори отново:
— Прости, че прекъснах размишленията ти, но аз не можех да постъпя другояче и сам ще ми дадеш право, когато ти изтъкна моите основания. Ей, Михале! Много добро и много зло сме преживели двамата с тебе! Дали намери ти някаква утеха зад тази решетка?
— Намерих — отговори пан Михал — в тия думи, които слушам и повтарям тук всеки ден и които искам да повтарям до смъртта си: Memento mori! В смъртта е утехата за мене.
— Хм! Смъртта по-лесно може да се намери на бойното поле, а не в манастира, където животът тече така, като че ли някой бавно развива кълбо.
— Тук няма живот, понеже няма земни залисии, и докато душата напусне тялото, тя сякаш живее в друг свят.
— Щом е така, тогава няма да ти кажа, че белгородската орда се готви да нападне Жечпосполита с голяма сила, понеже какво може да те интересува това?
Пан Михал изведнъж размърда мустачки и неволно посегна с десница към лявото си бедро, но като не намери там сабя, веднага скри ръце под расото, наведе глава и каза:
— Memento mori!
— Така е! Така! — каза Заглоба, като мигаше малко нетърпеливо със здравото си око. — Дори вчера пан хетман Собески казваше: „Нека Володиовски да послужи поне през тая буря, а после да върви в който си иска манастир. Бог не би се разсърдил за това, напротив, такъв монах ще бъде с още по-големи заслуги.“ Но човек няма защо да ти се чуди, че предпочиташ собственото си спокойствие пред щастието на отечеството, нали се казва: prima caritas ab ego.54
Настана продължително мълчание, само мустаците на пан Михал някак се наежиха и започнаха да се мърдат бързо, макар и леко.
— Обетите не си поел още и всеки момент можеш да излезеш, нали? — попита най-сетне пан Заглоба.
— Аз не съм още монах, понеже чаках божията благодат, пък и всички болезнени земни мисли да напуснат душата ми. Но благодатта е вече над мене, спокойствието ми се възвръща — мога да изляза, но вече не желая, тъй като наближава денят, когато с чиста съвест и освободен от земни желания ще мога да поема обетите.
— Не искам да те отклонявам от това, напротив, похвалявам решението ти, ако и да помня, че когато навремето Скшетуски пожела да стане монах, все пак отложи това, докато отечеството се освободи от неприятелското нашествие. Но ти постъпи, както искаш. Аз наистина няма да те отклонявам, защото навремето си и аз чувствах влечение към монашеския живот. Дори преди петдесет години бях станал послушник; да не се казвам Заглоба, ако лъжа! Но Бог другояче беше решил… Ще ти кажа само това, Михале, че сега трябва да излезеш с мене поне за няколко дни.
— Защо да излизам? Оставете ме на мира! — каза Володиовски.
Заглоба вдигна до очите си полата на контоша и захлипа.
— За себе си — заговори той с пресеклив глас — не моля за помощ, макар княз Богуслав Радживил да ме преследва с отмъщението си и да ми праща убийци, а мене, стареца, няма кой да ме брани и пази… Мислех, че ти!… Но това не е важно!… Аз ще те обичам винаги, дори да не искаш да ме знаеш… Само се моли за душата ми, защото аз няма да се отърва от ръцете на Богуслав!… Нека да става с мене каквото ще. Но друг твой приятел, който е делил с тебе всеки къшей хляб, умира и непременно желае да те види и не иска да умре без тебе, защото имал да ти направи някакви признания, от които зависело спокойствието на душата му.
Пан Михал, който вече бе изслушал с голямо вълнение съобщението за опасността, в която се бил намирал Заглоба, сега скочи, хвана Заглоба за раменете и почна да пита:
— Скшетуски ли?
— Не Скшетуски, а Кетлинг!
— За Бога, какво става с него?
— Като ме бранеше, убийците на пан Богуслав го простреляха и не зная дали ще бъде жив още един ден. Заради тебе, Михале, си навлякохме и двамата тая беда, защото дойдохме във Варшава само за да намерим някаква утеха за тебе. Излез поне за два дни и утеши близкия до смъртта. После ще се върнеш… ще станеш монах… Донесох инстанция55 от примаса до игумена да не ти създават импедименти56… Побързай само, че всеки миг е скъп!