— За Бога! — каза Володиовски. — Какво чувам! Тук не могат да ми създават импедименти, защото досега съм само като на реколекции57… За Бога! Молбата на близкия до смъртта е свято нещо! И аз не мога да я отхвърля!
— Това би било смъртен грях! — възкликна Заглоба.
— Да! Вечно този предател Богуслав!… Но да не се върна никога тук, ако не отмъстя за Кетлинг… Ще ги намеря аз тия придворни, тия палачи и ще им насека чутурите… Велики Боже! Грешни мисли вече ме обземат! Memento mori!… Чакай тук, ваша милост, само да си облека старите дрехи, че с расо не мога да изляза навън…
— Ето ти дрехи! — викна Заглоба и скочи към вързопа, който досега се намираше на пейката до него. — Аз всичко съм предвидил, всичко съм приготвил… Ето ботуши, ето ти великолепна рапирка, ето и горна дреха…
— Ела в килията ми, ваша милост — отговори бързо малкият рицар.
И отидоха, а когато се появиха отново, край пан Заглоба ситнеше вече не бяло калугерче, а офицер с жълти ботуши до над коленете, с рапира на бедрото и с бял ремък през рамо. Заглоба мигаше с едното си око и се усмихваше под мустак при вида на брата вратар, който с видимо възмущение отваряше портата за двамата.
Малко по-надолу, близо до манастира, чакаше колата на пан Заглоба, а при нея двама слуги: единият седеше на капрата и държеше поводите на впрегнатата четворка, която пан Володиовски веднага огледа с окото на познавач; другият стоеше при колата с плесенясала отвън дамаджанка в едната си ръка и с две чаши в другата.
— До Мокотов пътят е доста дълъг — каза Заглоба, — а при леглото на Кетлинг ни чака голяма мъка. Я си пийни, Михале, та да имаш сили да понесеш всичко, че много си отслабнал.
При тия думи Заглоба взе дамаджанката от ръцете на слугата и напълни двете чаши с толкова старо унгарско вино, че то се беше чак сгъстило от старост.
— Хубаво питие — каза той, като сложи дамаджаната на земята и взе чашите. — За здравето на Кетлинг!
— За негово здраве! — повтори Володиовски. — Да побързаме.
И гаврътнаха чашите на един дъх.
— Да побързаме! — повтори Заглоба. — Наливай, момче! За здравето на Скшетуски! Да побързаме!
Отново гаврътнаха чашите на един дъх, защото наистина трябваше бързо да тръгнат.
— Да сядаме! — викаше Володиовски.
— А за мое здраве няма ли да пиеш? — питаше Заглоба с жален глас.
— Само по-скоро!
И пиха бързо. Заглоба гаврътна на един дъх чашата си, при все че в нея имаше около четвърт литър, а после, без още да е обърсал мустаците си, извика:
— Ама аз ще изляза неблагодарник, ако не пия за твое здраве! Наливай, момче!
— Благодаря ти! — отвърна брат Йежи.
Дъното на дамаджанката се видя. Заглоба я хвана за шията и я строши на дребни късчета, защото не можеше да понася вида на празни съдове. После седнаха пъргаво и тръгнаха.
Благородното питие веднага изпълни жилите им с приятна топлина, а сърцата — с някаква бодрост. Бузите на брат Йежи се покриха с лека червенина, а погледът му си възвърна някогашната проницателност.
Неволно той посегна веднъж-дваж към мустачките си и така ги засука като шила, че краищата им стигаха чак под очите. При това започна да оглежда с голямо любопитство местността, сякаш я виждаше за пръв път.
Внезапно пан Заглоба се плесна с ръце по коленете и викна ни в клин, ни в ръкав:
— Хайде, хоп! Уверен съм, че щом Кетлинг те види, веднага ще оздравее! Хайде, хоп!
И като хвана Михал за шията, започна да го прегръща с всичка сила.
Володиовски не искаше да му остане длъжен, та се запрегръщаха най-искрено.
Някое време пътуваха всред мълчание, но с някакво чувство на блаженство. В това време крайградските къщурки вече почнаха да се появяват от двете страни на пътя.
Пред къщурките цареше голямо движение. Граждани, слуги с разни униформи, войници и шляхтичи, много от тях богато облечени, вървяха в едната и другата посока.
— Цели тълпи шляхтичи са пристигнали за конвокацията — каза Заглоба; — наистина мнозина не са представители, но всеки иска да присъства, да слуша, да гледа. Къщите и странноприемниците навсякъде са толкова претъпкани, че една стая мъчно можеш да намериш, а едни шляхтички са плъпнали по улиците, повече, казвам ти, от космите на брадата ми. Пък едни хубави, зверчетата му, та на човек понякога чак му се дощява да се плесне с ръце по бедрата като петел с крилете си и да закукурига. Я гледай, гледай оная, черничката, подир която слуга носи зелена шубка; нали си я бива, а?