От по-възрастните беше пан Орлик, чийто герб беше Целина, а черепът слепен със злато, защото навремето си му го бе разбила шведска граната; и пан Рушчиц, полудив степен рицар, несравним преследвач, който по слава отстъпваше само на Володиовски, и няколко други. Щом видяха двамата мъже в колата, всички захванаха да викат:
— Иде! Иде! Заглоба vicit62! Иде!
И като се хвърлиха към колата, грабнаха малкия рицар на ръце, понесоха го към входа и викаха:
— Здравей! Да си ни жив, скъпи другарю! Сега си ни в ръцете и няма да те пуснем! Да живее Володиовски, първият рицар, гордост на цялата войска! В степта с нас, брате! Към Дивите поля! Там вятърът ще отвее тъгите ти!
Пуснаха го едва пред къщната врата. Той се здрависваше с всички, защото беше много силно трогнат от тоя прием, но веднага след това взе да разпитва:
— А как е Кетлинг? Жив ли е още?
— Жив! Жив! — отговориха в хор, а мустаците на старите войни се раздвижиха в странна усмивка. — Ела при него, защото не ще изтрае да лежи, с такова нетърпение те чака.
— Виждам, че не е толкова близо до смъртта, както разправяше пан Заглоба — отговори малкият рицар.
В това време влязоха в трема, а оттам в една голяма стая. Насред нея имаше маса, натъкмена за пир, а в единия ъгъл диван, покрит с бяла конска кожа, на който лежеше Кетлинг.
— Приятелю! — каза пан Володиовски и забърза към него.
— Михал е! — възкликна Кетлинг, скочи на крака, сякаш беше съвсем здрав, и грабна малкия рицар в прегръдките си.
И така се прегръщаха, че ту Кетлинг вдигаше Володиовски нагоре, ту Володиовски — Кетлинг.
— Накараха ме да се преструвам на болен — казваше шотландецът, — да се преструвам на умрял, но не можах да издържа, щом те видях! Здрав съм като камък и нищо лошо не ми се е случило. Но искахме да те измъкнем от манастира… Прощавай, Михале!… От сърдечно чувство ти скроихме тая клопка!
— Към Дивите поля с нас! — отново викнаха рицарите и така силно заудряха по сабите с жилавите си ръце, че в стаята се вдигна страшен шум от дрънкане на желязо.
Но пан Михал се изненада много. Той помълча малко, после започна да поглежда към всички и особено към пан Заглоба, накрай каза:
— Ах, изменници! Мислех, че Кетлинг е смъртно съсечен!
— Какво значи това, Михале? — викна Заглоба. — Нима се сърдиш, че Кетлинг е здрав? Нима не искаш да бъде здрав, а желаеш смъртта му? Толкова ли ти се е вкаменило сърцето, та би се радвал всички да видиш като призраци: и Кетлинг, и пан Орлик, и пан Рушчиц, и тия млади момчета — о, дори Скшетуски и мене, мене, който те обича като свой син?
Тук Заглоба закри очите си и завика още по-жално:
— Не си струва да живее човек, ваша милост панове, защото няма благодарност на тоя свят, а само коравосърдечие!
— За Бога! — отговори Володиовски. — Аз не ви желая злото, но вие не можахте да почетете скръбта ми.
— Криво му е, че сме живи! — повтаряше Заглоба.
— Стига, ваша милост!
— Разправя, че не сме искали да се отнесем с уважение към скръбта му, а малки ли потоци сълзи изляхме над нещастието му, ваша милост панове! Не е ли така? Бог ми е свидетел, че сме готови на сабите си да разнесем твоята скръб, защото приятелите са длъжни винаги да постъпват така. Но понеже ти даде честна дума, че един месец ще останеш при нас, поне през тоя месец ни обичай още, Михале!
— Аз и до смъртта си ще ви обичам, ваша милост панове! — отговори Володиовски.
Пристигането на нов гост прекъсна по-нататъшния разговор. Заети с пан Володиовски, бойците не чуха кога дойде тоя гост и го видяха едва сега, на вратата. Той беше грамаден мъж, внушително едър и строен, лицето му бе като на римски император, то изразяваше могъщество, а едновременно монаршеска доброта и милостивост. Той беше съвсем различен от всички тия бойци, значително по — едър и стоеше пред тях, както царят на птиците, орелът, би стоял пред ястреби, соколи и керкенези…
— Великият хетман! — извика Кетлинг и като домакин, скочи да го посрещне.
— Пан Собески! — повториха другите.
Всички глави се наведоха в пълен с уважение поклон.
Освен Володиовски всички знаеха, че хетманът ще дойде, защото бе обещал това на Кетлинг, и все пак идването му направи толкова голямо впечатление, че известно време никой не смееше пръв да отвори уста. Покрай другото това беше и необикновено благоволение. Но пан Собески обичаше войниците повече от всичко, особено ония, които толкова пъти вече бяха стъпвали заедно с него по вратовете на татарските чамбули; той ги смяташе за нещо като свое семейство и затова именно бе решил да приветства Володиовски, да го утеши — най-сетне чрез проява на такова необикновено благоволение и грижа за него да го задържи в редовете на войската.