Това писмо, прочетено в присъствието на офицерите, направи силно впечатление, защото всички те предпочитаха да служат на бойното поле, отколкото в крепост. Володиовски наведе глава.
— Какво мислиш, Михале? — запита Заглоба.
А той повдигна вече успокоеното си лице и отговори със също така спокоен глас, сякаш не беше преживял никакво разочарование в надеждите си:
— Ще отидем в Каменец… Какво имам да мисля?
И можеше да се стори на човек, че нищо друго никога не бе мислил.
След малко обаче той размърда мустачки и рече:
— Хей, мили другари, ще отидем в Каменец, но няма да го дадем, освен ако загинем сами!
— Освен ако загинем! — повториха офицерите. — Веднъж умира човек.
Пан Заглоба помълча някое време, шареше с очи по насъбраните, но като видя, че всички чакат това, което иска да каже, внезапно въздъхна и каза:
— Идвам с вас. Дявол да го вземе!
Четирийсет и пета глава
А когато земята просъхна и тревата избуя, ханът тръгна лично начело на петдесетхилядна кримска и астраханска орда в помощ на Дорошенко и разбунтуваните казаци. И самият хан, и неговите роднини султанчета, и всички по-значителни мурзи и бейове бяха облечени със специални кафтани230, изпратени подарък от падишаха, и отиваха към Жечпосполита не вече така, както ходеха обикновено за плячка и роби, а на свещена война, на „кесим“ и „смърт“ на Лехистан и християнството.
Друга още по-голяма буря се събираше при Адрианопол, а срещу това наводнение стърчеше само каменецската скала — останалата Жечпосполита се простираше като открита степ или лежеше като болен човек, който няма сили не само да се отбранява, но и да става на крака. Изтощили я бяха предишните, макар в края на краищата победоносни войни с шведите, с прусите, московците, казаците, унгарците; изтощили я бяха военните конфедерации и бунтовете на прокълнатия Любомирски — а сега окончателно я бяха обезсилили домашните разпри, неспособността на краля, несъгласията между големците, слепотата на безразсъдната шляхта и заплахата от вътрешни размирици. Напразно великият Собески предупреждаваше за надвисналата гибел — никой не искаше да повярва, че ще има война; пренебрегнаха мерките за отбрана, съкровището нямаше пари, а хетманът — войска. Срещу силата, с която едва би могъл да се справи само един съюз на всички християнски народи, хетманът можеше да противопостави едва няколко хиляди души.
В това време на Изток, където всичко ставаше по волята на падишаха, а народите бяха като меч в ръката на един човек, работите се развиваха съвсем другояче. От момента, когато бе развято голямото знаме на пророка и окачени бунчуци върху портата на сарая231 и по сарайските кули, а улемите232 започнаха да проповядват свещена война, половин Азия и цяла Северна Африка се раздвижи. Самият падишах през пролетта излезе на Кучункаурийските ливади и започна да трупа отдавна невиждана по света сила. Сто хиляди спахии и еничари, елит на турската войска, застанаха при неговата свещена особа, а после взеха да пристигат войски от всичките най-далечни краища и владения. Които живееха в Европа, дойдоха най-рано. Пристигнаха маси от конници от бошницки233 бегове, които приличаха на зората по цвета на дрехите си и на светкавици по устрема си; дойдоха диви албански бойци, пехотинци, които воюваха с ханджари; пристегнаха части от сръбски потурнаци, надойдоха тълпи от населението, което живееше край Дунава и по-долу, отвъд Балкана, и още по-долу, чак до гръцките планини. Всеки паша водеше цяла армия, която сама би била способна да залее беззащитната Жечпосполита. Пристигнаха власи и молдавци, надойдоха многобройни добруджански и белгородски татари; дойдоха няколко хиляди липковци и черемисовци, които предвождаше страшният Азия Тухайбейович и които щяха да бъдат водачи по нещастната, добре позната на тях страна.