А после започнаха да прииждат опълчения от Азия. Пашите на Сивас, Бруса, Алеп, Дамаск, Багдад освен редовните войски докараха със себе си въоръжени тълпи, като се почне от диви планинци от обраслите с кедър планини на Мала Азия, та се свърши с мургавите жители на крайбрежията на Тигър и Ефрат. Явиха се по призива на халифа и арабите, чиито наметала покриха като сняг Кучункаурийските ливади; между тях имаше и бедуини от пясъчните пустини, и жители на градовете от Мека до Медина. Не остана вкъщи и васалната египетска сила. Които живееха в многолюдния Кайро, които всяка вечер гледаха към пламналите от залеза пирамиди, които блуждаеха по развалините на Тива, които населяваха ония мрачни земи, откъдето извираше свещеният Нил и чиято кожа бе обгоряла от слънцето като сажди — всички те сега стояха въоръжени край адрианополската крепост и всяка вечер се молеха за победата на исляма и за гибелта на оная страна, която единствена закриваше от векове останалия свят пред последователите на пророка.
Въоръжените хора бяха стотици хиляди, стотици хиляди коне цвилеха по ливадите, стотици хиляди биволи, овце и камили пасяха наблизо до конските стада. Можеше да се помисли, че по заповед на Бога ангел е изгонил хората от Азия, както някога Адам от рая, и им е заповядал да тръгнат към страни, където слънцето е по-бледо и степта зиме се покрива със сняг. И те вървяха заедно със стадата, неизброим мравуняк бели, мургави и черни бойци. Колко ли езика се чуваха там, колко ли различни облекла блестяха на пролетното слънце! Народи се чудеха на народи; чужди бяха обичаите на едни за други, непознато оръжието, различни начините на воюване и само вярата обединяваше тези чергарски поколения, само когато муезините започваха да зоват за молитва, само тогава тия разноезични маси се обръщаха с лице към изток и в един глас призоваваха Аллаха.
Самата прислуга около султана беше по-многобройна от всичките войски на Жечпосполита. След войската и въоръжената доброволческа маса се влачеха тълпи от търговци, които продаваха всякаква стока; техните коли заедно с военните се нижеха като река.
Двама паши с тройни бунчуци начело на две войски имаха за задача само да доставят храна за тая човешка маса — и всичко имаше в изобилие. Сангританският началник на санджак бдеше над цял обоз с барут. Заедно с войската вървяха двеста оръдия, от тях десет „разрушителни“, такива големи, каквито не притежаваше никой християнски владетел. Азиатските бейлербейове се намираха на дясното крило, а европейските — на лявото. Шатрите заемаха толкова голямо пространство, че наспроти тях Адрианопол изглеждаше като не особено голям град. Само султанските шатри, блеснали от пурпур, от копринени шнурове, атлази и златни бродерии, сякаш образуваха отделен град. Между тях се движеха въоръжени стражи, черни скопци от Абисиния с жълти и сини кафтани; грамадни хамали от кюрдските племена, предназначени да носят товари; млади узбекски момчета с неимоверно хубави лица, закрити с копринени пискюли — и множество друга прислуга, пъстра и ярка като степни цветя; коняри, трапезници, носачи на лампи, най-сетне придадени за обслужване на по-важните придворни.
На обширния плац около султанския двор, който по блясък и разкош напомняше обещания на правоверните рай, се намираха не толкова грамадните, но също така по царски устроени дворове на везира, на улемите и на анадолския паша, младия каймакамин234 Кара Мустафа, към когото бяха обърнати очите на султана и на всички в целия стан като към бъдещо „слънце на войната“.
Пред шатрите на падишаха се виждаха блестящи стражи от „поляхска“235 пехота с толкова високи чалми, че хората, които ги носеха, изглеждаха като великани. Тая стража беше въоръжена с джирити, прикрепени на дълги пики, и с къси криви мечове. Техните платнени шатри се допираха до шатрите на султана. По-нататък следваше станът на страхотните еничари, въоръжени с мускети и копия, които съставяха ядрото на турското могъщество. Нито германският император, нито френският крал можеха да се похвалят с пехота, равна на тая по брой и бойна опитност. Във войните с Жечпосполита по-мекият изобщо султански народ не можеше да се мери при равна сила с редовните полски войници и понякога ги надмогваше и побеждаваше само с безкрайното си числено превъзходство. Но еничарите се осмеляваха да излизат дори срещу редовните конни хоронгви. Те будеха ужас в целия християнски свят и дори в самия Цариград. Често пъти и самият султан трепереше пред тия преторианци, а главният ага на тия „агънца“ биваше един от най-важните големци в дивана236.
235
Турска пехота, униформена и въоръжена по модела на полската. По същия начин и в Полша е имало гвардейски полкове, екипирани като „яничари“. — Бел. elemag_an