Зад еничарите се намираха спахиите, зад тях — редовните войски на пашите, а по-нататък — башибозушките маси. Целият този стан се намираше от няколко месеца при Адрианопол и чакаше да се попълни с пълчищата, които прииждаха от най-далечните кътове на турските владения, а пролетното слънце да изсмуче влагата от земята и с това да улесни похода към Лехистан.
А слънцето, сякаш и то подчинено на волята на султана, светеше спокойно. От началото на април до май само няколко пъти топли дъждове оросиха Кучункаурийските ливади, иначе над султанските шатри висеше без нито едно облаче лазурният божи шатър. Дневните лъчи играеха по белите платна, по издутите чалми, по пъстроцветните кефии237, по острията на шлемовете, по знамената и джиритите и потапяха всичко — и стана, и шатрите, и хората, и стадата — в море от ярка светлина. Вечер върху чистото небе блестеше незакрит от мъгла лунният сърп и тихо покровителстваше тия хиляди, които отиваха под неговия знак да превземат нови и нови земи; после той се издигаше все по-високо на небето и побледняваше при сиянието на огньовете. Но когато те пламваха по цялото безкрайно пространство, когато пешите араби от Дамаск и Алеп, наричани масаладилари, запалеха зелените, червените, жълтите и сините лампи при султанските и везирски шатри, можеше да се помисли, че къс от небето е паднал на земята и че звезди така блестят и мигат по ливадите.
Образцов ред и дисциплина цареше всред тия огромни маси. Пашите се огъваха като тръстика при вятър пред султанската воля, пред тях се огъваше войската. Нямаше недостиг на храна за хората и стадата. Всичко беше доставено в повече, отколкото трябва, и всичко навреме. При образцов ред минаваха също така часовете за военно обучение, часовете за храна и молитва. В момента, когато муезините почнеха да призовават на молитва от набързо построените дървени минарета, цялата войска се обръщаше с лице към изток, всеки постилаше пред себе си кожа или килимче и всички като един човек падаха на колене. При тая гледка и дисциплина сърцата се радваха, а душите се изпълваха със сигурна надежда в победата.
Султанът пристигна в стана към края на април, но не тръгна веднага на поход. Той чака повече от месец да просъхне земята: в това време обучаваше войската, привикваше я към лагерния живот, управляваше, приемаше посланици и съдеше под пурпурен балдахин. Прекрасната като сън първа съпруга Касека го придружаваше в тоя поход, а с нея вървеше и дворът й, също така подобен на райски сън.
Позлатена кола возеше султанската съпруга под шатър от пурпурна тафта, зад нея следваха други коли и бели сирийски камили, покрити също така с пурпур, които носеха товари. Хубавици и баядерки й пееха песни по пътя. Сладките тонове на тихи инструменти се обаждаха веднага щом, уморена от пътя, притваряше копринените клепачи на очите си и я люлееха приспивно. През време на дневния зной над нея вееха ветрила от щраусови и паунови пера; скъпоценни източни благовония горяха в индийски вази пред нейните шатри. Придружаваха я всичките съкровища, чудеса и богатства, каквито можеха да си позволят само Изтокът и султанското могъщество. Приказни хубавици, баядерки, черни скопци, момчета прислужници, хубави като ангели, сирийски камили, коне от пустините на Арабия — с една дума: цялата свита блестеше от скъпоценности, ламета, сърма, лъщеше като дъга от диаманти, рубини, смарагди и сапфири. Пред това шествие народите падаха по лице, без да смеят да погледнат към лицето, на което само падишахът имаше право — и това шествие изглеждаше или свръхземно видение, или действителност, която самият Аллах бе свалил на земята от света на виденията и сънните блянове.
Но слънцето грееше все по-силно и най-сетне дойдоха горещи дни. Тогава една вечер издигнаха знаме на висока мачта пред султанския шатър и оръдеен гръм възвести на войските на народите, че походът към Лехистан започва. Загърмя грамадният свещен барабан, забумтяха всички други, обадиха се пронизителните гласове на пищялки, нададоха вой набожни полуголи дервиши — и реката тръгна надвечер, за да избегне слънчевия зной. Но същинската войска щеше да тръгне едва няколко часа след даването на първия сигнал. Най-напред тръгна обозът, после ония паши, които се грижеха за прехраната на войската, последваха ги цели легиони от занаятчии, които щяха да опъват шатрите, тръгнаха както товарните стада, така и предназначените за клане. Походът щеше да продължава по шест часа и през тая нощ, и през следващите, и при такъв ред, че когато войникът пристигнеше на мястото за престоя, винаги намираше осигурена и храна, и почивка.