През главата на Люшня се мярна мисълта, че може би командирът е полудял; но работа на командира беше да заповядва, а негова — да слуша.
В това време конете излязоха от водата и почнаха да пръхтят силно в редиците.
— Наздраве! Наздраве! — чуха се войнишки гласове. Това се смяташе за добро предзнаменование и някаква надежда изпълни сърцата.
— Тръгвай! — изкомандва Нововейски.
Редиците тръгнаха и се насочиха към залеза и към ония хиляди, към оня човешки мравуняк, към ония народи, които стояха на Кучункаурийските ливади.
Четирийсет и осма глава
Преминаването на Нововейски през Днестър и походът му с триста саби срещу султанската мощ, която броеше стотици хиляди бойци, беше подвиг, който незапознатият с войната човек би могъл да сметне за истинска лудост. Обаче това беше само дръзка военна акция, която имаше изгледи за успех.
Преди всичко на тогавашните преследвачи неведнъж се случваше да вървят срещу стократно по-многобройни чамбули, да се изправят пред тях, а после да им избягват, като си отплащат кърваво на хайката подир тях. Също както вълк понякога подмамва кучетата подир себе си, та в удобен момент да се обърне и да прегризе гърлото на най-дръзкото, така постъпваха и те. Дивечът в един миг се превръщаше на ловец: бягаше, криеше се, спотайваше се — но преследван, сам преследваше, нападаше с изненада и хапеше до смърт. Това беше така нареченият „татарски начин“, при който двете страни се надпреварваха в хитростите, внезапните нападения, засадите. С тоя начин на воюване най-прочут беше пан Володиовски, след него пан Рушчиц, след него пан Пиво и пан Мотовидло, но и Нововейски, прекарал от детинство в степите, спадаше към ония, които бяха споменавани между най-славните, затова беше много вероятно, че когато се изправи пред очите на ордата, не ще се остави да го обградят.
Походът му имаше изгледи за успех и поради това, че отвъд Днестър се простираха пустинни области, където можеше лесно да се спотаи. Само тук-таме покрай реките се издигаха човешки селища, но изобщо страната беше слабо заселена, близо до брега скалиста и хълмиста, по-нататък степна или покрита с гори, в които скитаха цели стада от подивели биволи, елени, сърни и диви свине. Понеже султанът желаеше преди похода да „почувства своята мощ“ и да пресметне силите си, по заповед на падишаха заселените по долното течение на Днестър белгородски орди и по-нататък добруджанските тръгнаха за отвъд Балкана, а след тях отидоха и молдавските калараши238, та страната опустя още повече и човек можеше да пътува по цели седмици през нея, без да го види никой.
От друга страна, пан Нововейски познаваше твърде добре татарските обичаи, та знаеше, че щом веднъж чамбулите прекрачат границите на Жечпосполита, вече ще вървят предпазливо и ще се оглеждат внимателно на всички страни; а тук, още в своята страна, ще вървят като широка вълна без каквато и да било предпазливост. И наистина така беше; татарите по-скоро биха очаквали да срещнат смъртта навътре в Бесарабия, на самите татарски граници, а не да срещнат войски на оная Жечпосполита, която ги нямаше достатъчно за защитата на собствените си граници.
Ето защо пан Нововейски вярваше, че неговият поход най-напред ще слиса неприятеля и с това ще принесе още по-голяма полза, отколкото очакваше пан хетманът; второ, че походът му може да стане пагубен за Азия и липковците. За младия поручик беше ясно, че липковците и черемисовците ще тръгнат като предна стража, понеже познават отлично Жечпосполита, и той основаваше главната си надежда именно на тая увереност. Да нахлуе неочаквано и да хване вражеския Азия, да освободи може би сестра си и Зоша, да ги изтръгне от робство, да отмъсти, а после сам да загине във войната — ето това беше всичко, което жадуваше изтерзаната душа на Нововейски.
Под влияние на тия мисли и надежди Нововейски се отърси от мъртвотата и се оживи. Походът по непознати пътища, тежките усилия, широкият повей на степта и опасностите на дръзката експедиция укрепиха здравето му и му възвърнаха някогашната сила. Преследвачът в него започна да взема връх над нещастника. По-рано у него нямаше място за нищо друго освен за спомени и мъка, но сега трябваше да мисли по цели дни как да се приближи скришом до неприятеля и да му нанесе щети.
След като минаха Днестър, те вървяха на верев239 и надолу към Прут, денем често се криеха в горите и тръстиките, а нощем извършваха бързите си и скрити преходи. Страната и днес още рядко заселена, а тогава населена предимно от чергари, в по-голямата си част беше пуста. Много рядко попадаха на царевични ниви и на селища край тях.