Като се движеха скрито, те гледаха да избягват по-големите селища, но често пъти се отбиваха смело в по-малките, от една, две, три или дори по двайсетина къщи, защото знаеха, че на никого от жителите няма да хрумне мисълта да бяга от тях към Буджак и да предупреждава тамошните татари. Все пак Люшня следеше да не се случи такова нещо, но скоро се отказа и от тая предпазливост, защото се убеди, че тия малобройни заселници, макар уж да бяха султански поданици, сами с тревога очакваха пристигането на султанските войски, и второ, че те нямат никакво понятие какви са тия хора, които идват при тях, и целия отряд вземаха за някакви калараши, които вървят след други по заповед на султана.
И без съпротива получаваха царевични пити, сушени дренки и биволска пастърма. Всеки заселник имаше стада овце, биволи и коне, скрити край реките. От време на време срещаха многобройни черди от полуподивели биволи, пазени от по двайсетина пастири. Те чергаруваха в степта, живееха в катуни и стояха на едно място, докато имаше паша в изобилие. Често пъти това бяха стари татари. Нововейски обграждаше тия пастири с такава предпазливост, сякаш имаше работа с някакъв чамбул; обградените не оставяше живи, за да не пуснат слух за неговия поход към Буджак. Особено татарите заповядваше да бъдат избивани без милост, след като ги разпитваше за пътя, по-право за безпътието, и не оставяше нито един жив. После вземаше от стадата толкова глави, колкото му трябваха, и вървеше по-нататък.
Колкото отиваха по на юг, толкова по-често попадаха на стада, пазени почти само от татари, и то доста значителни групи. През двуседмичния си поход Нововейски обгради и смаза три групи от овчари, всяка от които броеше по няколко десетки души. Драгуните им вземаха въшливите кожуси и след като ги очистеха край огъня, сами се обличаха с тях, за да заприличат на дивите пастири и овчари. През втората седмица всички вече бяха облечени по татарски и изглеждаха също като чамбул. Остана им само еднаквото оръжие на редовна конница, а куртките си прибраха в дисагите, за да ги облекат при завръщането. Отблизо човек можеше да ги познае какви са по русите им мазурски мустаци и сините очи, но отдалече и най-опитното око можеше да се излъже от техния вид, особено защото караха пред себе си и стада, които им трябваха за храна.
Когато наближиха Прут, те тръгнаха надолу по левия бряг. Понеже кочманският път беше твърде много огладен, лесно можеше да се предвиди, че султанските войски, а пред тях ордите ще тръгнат през Фалези, Гуш, Котиморе и едва тогава по влашкия път — и или ще завият към Днестър, или още ще продължат направо през цяла Бесарабия, за да навлязат в границите на Жечпосполита едва при Ушица. Нововейски беше толкова сигурен в това, че вървеше все по-бавно, без да обръща никакво внимание на времето, и все по-предпазливо, за да не налети неочаквано на някакъв чамбул. Когато най-после влезе в междуречието, което образуваха реките Сарата и Текич, остана там за дълго, първо, за да даде почивка на конете и хората, и второ, за да чака на добре закрито място предната стража на ордата.
А мястото беше наистина добре закрито и добре избрано, защото цялото междуречие и външните брегове на реките бяха обрасли отчасти с обикновен дрян, отчасти с кучи дрян. Тая гора се простираше, докъдето око стига, и покриваше земята на места с плътен гъсталак, а на места образуваше китки, между които се сивееха празни пространства, удобни за направа на стан. По това време дърветата и храстите бяха вече прецъфтели, но в ранна пролет тук трябва да е било море от жълти и бели цветове. Гората беше съвсем безлюдна, но беше пълна с всякакъв вид дивеч, като елени, сърни, зайци и най-различни птици. Тук-таме край бреговете на изворите войниците откриха и следи от мечки. Една от тях след пристигането му удуши няколко овце, поради което Люшня се зарече да устрои хайки за нея, обаче Нововейски искаше да останат скрити и не позволи да се употребят мускети, затова войниците тръгнаха срещу стръвницата с копия и брадви.
По-късно край изворите намериха и следи от огнища, но стари, навярно миналогодишни. Изглежда, че от време на време тук се отбиваха чергари със стада, а може би и татари идваха да секат дрянови тояги за кистени240. Все пак и най-грижливите търсения не успяха да открият живо човешко същество.
Нововейски реши да не отива по-нататък и да чака тук идването на турските войски.
240
Вид татарско оръжие; оловна топка или тежка кост, свързана с верига или ремък за дървена дръжка. Поради ниската си цена и ефективност, кистенът е широко използван през X-XVIII в. в Европа и Азия като пехотно и кавалерийско оръжие. — Бел. elemag_an