— Позволи, сестро!… — повтори пан Володиовски.
— А ти къде живееш, Михале? Трябва да ми помогнеш да намерим странноприемница, понеже познаваш Варшава…
— Аз имам готова квартира — прекъсна я пан Михал — и толкова хубава, че сенатор би могъл да отседне в нея. Живея у моя приятел капитан Кетлинг и веднага ще те заведа там…
— Но имай предвид, че ние сме три и две слугини, и четирима слуги. Ах, за Бога, аз не те запознах досега с компанията си!
Сега тя се обърна към другарките си:
— Ваша милост пани, вие знаете кой е този, но той не ви познава; затова запознайте се, макар и на тъмно. Дори печката не са ни запалили досега… Това е панна Кристина Дрогойовска, а това — панна Барбара Йежорковска. Моят мъж е техен настойник и се грижи също така и за имотите им; те живеят при нас, понеже са сирачета. А не е прилично такива млади девойки да живеят сами.
Докато пани столникова говореше, Володиовски се поклони по войнишки; девойките хванаха роклите си с пръсти и направиха реверанс, при който панна Йежорковска отметна глава като младо жребче.
— Да сядаме и да вървим! — каза Володиовски. — С мене живее пан Заглоба, когото помолих да се разпореди да приготвят вечеря.
— Славният пан Заглоба ли? — попита внезапно панна Йежорковска.
— Башка, тихо! — каза пани столникова. — Страх ме е само да не създадем много главоболия.
— Щом там пан Заглоба мисли за вечерята — отвърна малкият рицар, — тя ще стигне дори два пъти по толкова хора да дойдат. Наредете, ваши милости, да изнесат вързопите. Взел съм кола за багажа, а карабонът68 на Кетлинг е толкова широк, че четиримата ще можем удобно да се поберем. А ето какво ми хрумна: ако слугите не са пияници, нека останат тук с каруците и големия багаж, пък ние ще вземем само най-необходимото.
— Няма защо да остават — отсече пани столникова, — колите още не са разтоварени, трябва само да впрегнат конете и веднага могат да тръгнат. Башка, иди се погрижи за това!
Панна Йежорковска се затече към пруста и не след много се върна и съобщи, че всичко е готово.
— Тогава хайде! — каза Володиовски.
След малко седнаха в карабона и тръгнаха за Мокотов. Пани столникова и панна Дрогойовска бяха заели задната седалка, а отпред малкият рицар се беше настанил при панна Йежорковска. Беше вече тъмно, та той не можа да види лицата им.
— Вие, ваши милости, познавате ли Варшава? — попита той, като се наведе към панна Дрогойовска и повиши глас, за да преодолее трополенето на карабона.
— Не — отговаря тя с нисък, но звучен и мил глас. — Ние сме истински провинциалистки и досега не сме познавали нито славни градове, нито славни хора.
При тия думи тя сведе леко глава, сякаш даваше да се разбере, че към последните причислява и пан Володиовски, а той посрещна отговора с благодарност. „Това е любезна девойка!“ — помисли малкият рицар и веднага почна да си блъска главата с какъв комплимент да се отблагодари.
— Дори десет пъти да е по-голям тоя град — каза той най-после, — пак ваши милости ще можете да бъдете най-изисканото му украшение.
— Откъде знаеш, ваша милост, като е тъмно? — попита внезапно панна Йежорковска.
„Ех, че коза!“ — помисли пан Володиовски.
Но не отговори нищо и някое време пътуваха всред мълчание; неочаквано панна Йежорковска отново се обърна към малкия рицар:
— Не знаеш ли, ваша милост, дали там, в конюшнята, ще има достатъчно място за десет коня и две коли?
— Дори за трийсет; ще се намери къде да се настанят.
— Охо! — възкликна девойката.
— Башка — каза пани столникова с укорителен тон.
— Аха! Много добре!… Башка! Башка! А на чия глава бяха конете през целия път?
С такива разговори стигнаха пред дома на Кетлинг.
Всички прозорци бяха ярко осветени в чест на пани столникова. Прислугата изтича начело с пан Заглоба, който щом се приближи до карабона и видя три жени, веднага попита:
— В коя от дамите имам чест да приветствам моята лична благодетелка и едновременно сестра на най-близкия ми приятел Михал?
— Аз съм! — отговори пани столникова.
Тогава пан Заглоба й грабна ръката и почна бързо да я целува и да повтаря:
— Моите почитания, моите почитания!
После й помогна да слезе от карабона и я поведе много почтително към входа, като тътрузеше крака.
— Позволете ми още веднъж пред прага да приветствам ваша милост — казваше той пътьом.
А в това време пан Михал помагаше на девойките да слязат. Но тъй като карабонът беше висок, а стъпалото мъчно можеше да се напипа в тъмното, той хвана панна Дрогойовска през кръста, вдигна я във въздуха и я сложи на земята пред себе си. А тя, без да се противи, за миг натежа с гърдите си върху неговите и каза: