— Лекарят ми каза — рече Заглоба, — че ако остане жив, тогава след успешно пускане на кръв разумът му няма да се побърка и после с по-леко сърце ще понася нещастието.
— Няма вече за него надежда! — отговори Баша.
— Често пъти за човека би било по-добре да няма памет — забеляза пан Мушалски, — но дори animalia243 не са лишени от нея.
Обаче старецът скастри славния лъконосец за тая бележка.
— Ако ваша милост нямаше памет, тогава не би могъл да ходиш на изповед — каза той, — и щеше да бъдеш като лютераните достоен за огъня в пъкъла. Свещеник Камински също вече предупреждаваше ваша милост, че богохулстваш, но: чети на вълка молитва, а вълкът мисли за яре!
— Какъв вълк съм аз! — каза славният лъконосец. — Азия, той беше вълк!
— Ами аз не казвах ли това? — попита Заглоба. — Кой рече пръв: това е вълк?
— Нововейски ми казваше — обади се Баша, — че и денем, и нощем чува как Евка и Зоша викат към него: „Спаси ни“ — но как да спасяваш? Всичко това не можеше да не свърши с болест, защото никой не би издържал такава болка. Смъртта им би преживял — позора не можеше.
— Сега лежи като пън и нищо не знае за Божия свят — каза Мушалски, — а жалко, защото той беше чудесен боец!
По-нататъшният разговор бе прекъснат от един слуга, който дойде с донесение, че в града отново се е вдигнала страшна врява, тъй като хората се събират да видят пан подолския генерал, който току-що пристигнал с доста значителна свита и няколко десетки пехотинци.
— Той ще бъде командир — рече Заглоба. — Много благородно е от страна на пан Миколай Потоцки, че предпочита да бъде тук, а не другаде, но аз, както и по-рано, бих предпочел да го нямаше. Той беше противник на хетмана и не вярваше във войната, а сега кой знае дали няма да стане така, че да си изложи главата на опасност!
— Може би и други от пановете Потоцки ще го последват и ще дойдат тук — каза пан Мушалски.
— Изглежда, че турците не са вече далеко! — отговори пан Заглоба — В името на Отца и Сина и Светия дух! Дано пан генералът бъде втори Йереми, а Каменец втори Збараж.
— Така ще бъде или ще загинем! — каза някакъв глас от прага.
При прозвучаването на този глас Баша скочи и викна:
— Михал! — и се хвърли в прегръдките на малкия рицар.
Пан Володиовски носеше много важни новини от бойното поле, които разказа на жена си в тихата килия, преди да ги съобщи на военния съвет. Самият той беше унищожил до крак няколко по-малки чамбули и с голяма слава бе върлувал около самия стан на кримската орда и на Дорошенко. Беше докарал също така и няколко десетки пленници, от които можеха да се изтръгнат сведения за силите на хана и на Дорошенко.
Другите преследвачи обаче нямаха такива успехи. Подляският пан, който стоеше начело на значителни сили, беше разбит в кръвопролитна битка; пан Мотовидло, който бе тръгнал към влашкия друм, претърпя поражение от Кричински, подпомогнат от белгородската орда и остатъците от липковци след погрома при Текич. Преди да дойде в Каменец, Володиовски се беше отбил в Хрептьов, защото искал, както казваше, да види още веднъж това място на своето щастие.
— Бях там — каза той — веднага подир вашето заминаване; мястото след вас още не беше изстинало и можех лесно да ви догоня, но се прехвърлих в Ушице на молдавския бряг, за да видя какво става из степите. Някои чамбули бяха вече минали оттам и се страхувам, че като се покажат към Покут, ще се сблъскат с „неочаквани“ хора. Други наистина вървят пред турската войска и скоро ще бъдат тук. Ще има обсада, скъпото ми гълъбче, няма друг изход, но не ще се дадем, защото тук всеки защитава не само отечеството, но и собственото си благо.
След тия думи той помръдна няколко пъти мустачките си, а после хвана жена си за ръцете и започна да я целува по бузите. Тоя ден те не можаха да си говорят повече. На другия ден пан Володиовски повтори новините си у епископ Лянцкоронски пред военния съвет, към който освен епископа принадлежаха пан подолският генерал, пан подолският подкоможи Лянцкоронски, пан подолският писар Жевуски, пан хоронжи Хумецки, Кетлинг, пан Маковецки, майор Квашиброцки и няколко други военни. На пан Володиовски не му хареса преди всичко изявлението на пан подолския генерал, че не иска да приеме командването, а го поверява на съвета.
— При тежко положение трябва да има един ум и една воля! — отговори малкият рицар. — При Збараж имаше трима предводители, на които принадлежеше властта поради чина им, но те я предадоха на княз Йереми Вишньовецки, като смятаха правилно, че при опасност е по-добре да бъде слушан един.