Изведнъж забиха всички камбани, органът гръмна, епископът запя: „Sub Tuum praesidium“244 — сто гласа прозвучаха в отговор и така се молиха за крепостта, която беше страж на християнството и ключ на Жечпосполита.
След свършване на службата Кетлинг и Володиовски излязоха от черквата, хванали се под ръка. По пътя ги кръстеха и благославяха, защото никой не се съмняваше, че те по-скоро ще загинат, отколкото да предадат замъка. Но не смърт, а победа и слава като че ли се носеха над тях — и навярно всред цялата тая навалица само те единствени знаеха с каква страшна клетва се бяха свързали. Може би също така предчувстваха гибелта, която увисна над главите им, и двете любещи ги сърца, защото нито Баша, нито Кшиша можеха да се успокоят, а когато най-после Володиовски се намери в манастира при жена си, тя, захласната в плач и ридание като малко дете, се притисна до гърдите му и каза с прекъслечен глас:
— Помни… Михалко, че… — не дай Боже да ти се случи нещастие… аз… аз… не зная… какво… ще стане… с мене!…
И се разтресе от плач: малкият рицар беше също така силно развълнуван. Жълтите му мустачки току се издаваха напред и отдръпваха, най-сетне той каза:
— Ех, Башка… трябваше!…
— Аз бих предпочела да умра! — каза Баша.
Като чу това, малкият рицар започна да мърда още повече мустачки, повтори няколко пъти:
— Тихо, Башка!… Тихо! — и най-сетне заговори така, за да успокои любимата повече от всичко жена: — А помниш ли какво казах, когато Господ-Бог ми те върна? Казах така: „С каквото имам възможност да ти се отплатя, Господи-Боже, това ти обещавам. След войната, ако остана жив, ще издигна черква, но през войната ще трябва да направя нещо значително, за да не ти се отплатя с неблагодарност.“ Какво значи замъкът! И това е малко за такова благодеяние! Дойде времето! Нима е достойно спасителят да си каже: „Обещание, празна приказка?“ Нека по-скоро да ме смажат камъните на замъка, отколкото да наруша честната рицарска дума, която съм дал пред Бога! Трябва, Башка! Това е всичко!… Да вярваме в Бога, Башка!…
Петдесет и първа глава
Още същия ден пан Володиовски замина с хоронгвите на помощ на пан Вашилковски, който се бе спуснал към Гринчук, тъй като бе дошла вест, че там татарите нахлули ненадейно, пленявали хората, грабели добитъка, но не палели селата, за да не бъдат открити. Пан Вашилковски ги разгромил веднага, освободил робите и взел пленници. Пан Володиовски откара тия пленници в Жванец и поръча на пан Маковецки да ги подложи на разпит и да запише подробно показанията им, за да бъдат препратени на хетмана и на краля. Татарите признаха, че преминали границата по перкулабска заповед и им бил придаден в помощ ротмистър Стинган от Влашко. Но макар и печени на огън, не знаеха да кажат къде можеше да се намира сега турският султан с цялата си сила, защото те вървели напред на разкъсани групи и не поддържали връзка с главния стан.
Всички обаче единодушно твърдяха, че султанът е тръгнал със силите си, че иде към Жечпосполита и навярно скоро ще се яви при Хотим. В тия показания нямаше нищо ново за бъдещите защитници на Каменец, но понеже в кралския двор във Варшава не вярваха, че ще има война, подолският пан подкоможи реши да изпрати пленниците заедно с техните новини във Варшава.
Разездите се върнаха доволни от първия поход. А ето че вечерта при Володиовски пристигна секретарят на неговия побратим Хабарескул, старши хотимски перкулаб. Той не донесе никакво писмо, защото перкулабът се страхуваше да пише, но му бе поръчал да каже устно на неговия побратим Володиовски, „зеница на окото му“ и „обич на сърцето му“, да бъде нащрек и ако Каменец не разполага с достатъчно войска за отбрана, да напусне града под някакъв предлог, защото втори ден вече в Хотим очакват султана с всичките му сили.
Володиовски поръча на секретаря да поблагодари на перкулаба и като го награди, изпрати го обратно, а сам той веднага уведоми командирите за приближаването на опасността.
Вестта, макар и очаквана всеки час, направи силно впечатление. Удвоиха енергията при строителните работи в града, а пан Хероним Лянцкоронски незабавно тръгна за своя Жванец, за да следи оттам какво става в Хотим.
Известно време мина в очакване, най-сетне на втори август, празника Света Богородица ангелска, султанът пристигна при Хотим. Полковете се разляха като безбрежно море — и при вида на последния укрепен град в границите под властта на падишаха от стотици хиляди гърла се изтръгна възгласът: „Аллах! Аллах!“ От другата страна на Днестър се простираше беззащитната Жечпосполита, която тия безбройни войски щяха да залеят като наводнение или да погълнат като огън. Огромните маси войска не можеха да се поберат в крепостта, затова се разположиха на полето, по същите ония места, където преди няколко десетки години също такава многобройна армия на пророка беше разгромена от полските саби.