— Благодаря, ваша милост!
След това пан Володиовски се обърна към панна Йежорковска, но тя вече беше скочила от другата страна и тогава той подаде ръка на Дрогойовска.
В стаята последва запознаването с пан Заглоба, който при вида на двете девойки изпадна в прекрасно настроение и веднага ги покани на вечеря. От блюдата върху масата се издигаше пара и както пан Михал предвиждаше, всичко беше в такова изобилие, че стигаше и за два пъти повече хора.
Седнаха на трапезата. Пани столникова зае челното място, отдясно на нея Заглоба, а до него панна Йежорковска. Володиовски седна от лявата страна на сестра си, до Дрогойовска.
И едва тук малкият рицар можа добре да разгледа девойките.
И двете бяха хубави, но всяка по свой начин. Дрогойовска имаше черна като гарванови криле коса, също такива вежди, големи лазурни очи, мургава и бледа кожа, толкова нежна, че се виждаха сините жилки по слепите очи. Едва забележим тъмен мъшец покриваше горната й устна и подчертаваше сладката й и съблазнителна уста, леко разтворена сякаш за целувка. Тя беше в траур, защото неотдавна бе загубила баща си и тоя цвят на дрехите й при нежната кожа и черната коса й придаваше тъжен и суров вид. На пръв поглед изглеждаше по-възрастна от другарката си и едва като се взря по-добре, пан Михал забеляза, че под тая прозрачна кожа тече кръв на първа младост. И колкото повече я гледаше, толкова по й се възхищаваше: и на господарската й осанка, и на лебедовата шия, и на тия стройни, пълни с девичи чар форми.
„Тази ще е знатна дама — мислеше си той, — която трябва да има великолепна душа! А пък другата е същински хлапак!“
Сравнението беше сполучливо.
Йежорковска беше много по-малка от Дрогойовска и изобщо беше дребна, макар и не слаба; розова като пъпка от роза, русокоса. Но косата й беше отрязана, изглежда, след боледуване и прибрана в златиста мрежа. Все пак и тая коса върху неспокойната й глава също не искаше да стои спокойно и надничаше с крайчетата си през всичките дупки на мрежата, а над челото образуваше безреден рус кичур, който падаше чак върху веждите като казашка чучка — и всичко това при проницателните й и неспокойни очи и закачлив израз правеше розовото личице да прилича на лицето на ученик, който само гледа да извърши безнаказано някое немирство.
Въпреки това тя беше толкова хубава и свежа, та човек мъчно може да откъсне очи от нея. Нослето й беше тънко, малко вирнато, с подвижни, непрекъснато издуващи се ноздри, с трапчинки по бузите и трапчинка върху брадичката — белег за весел характер.
Но сега тя седеше сериозно и ядеше с апетит, само час по час хвърляше поглед ту към пан Заглоба, ту към пан Володиовски и ги гледаше с почти детско любопитство, сякаш бяха нещо чудновато.
Пан Володиовски мълчеше и макар да чувстваше, че трябва да занимава панна Дрогойовска с разговор, не знаеше как да започне. Изобщо малкият рицар не беше умел в отношенията си с жените, а сега и душата му беше по-тъжна, понеже тия девойки живо му напомняха любимата покойница.
Пан Заглоба обаче забавляваше пани столникова, като й разказваше за подвизите на пан Володиовски и за своите. В средата на вечерята той започна да разказва как някога само четирима: той, пан Володиовски, княгиня Курцевичувна и Женджан били преследвани от цял татарски чамбул69 и как най-после, за да спасят княгинята и да спрат преследването, двамата с пан Володиовски се хвърлили срещу чамбула.
Панна Йежорковска чак престана да яде и подпряла брадичката си върху ръцете, слушаше внимателно и току разтърсваше кичура си коса, мигаше с очи, щракаше с пръсти на най-интересните места и повтаряше:
— Ах! Ах! Е и какво? И какво?
Докато се стигна до онова място, когато драгуните на Кушел неочаквано пристигнали на помощ, връхлетели на татарите и ги гонили и секли около половин миля — тогава панна Йежорковска не можа да издържи повече, плесна с все сила ръце и възкликна:
— Бих искала да бъда там, дявол да го вземе!
— Башка! — извика тлъстичката пани Маковецка с подчертано украински акцент. — Ти си дошла между културен народ, отвикни от твоите „дявол да го вземе!“ Велики Боже, само това липсваше да викнеш: „Ах, майка му мечка!“
Девойката се засмя със свеж и звучен като сребро смях и изведнъж се плесна с ръце по коленете.
— Е, тогава да викам „майка му мечка“, лелко!
— О, Боже! Срам ме е да слушам! Извини се пред цялата компания! — викна пани столникова.