— Елате, кучета! Елате!…
Макар куршумите още да плющяха, пан Лянцкоронски прегърна Володиовски при самия бряг.
— На очите си не можех да повярвам! — каза той. — Това са mirabilia245, ваша милост, които заслужават златно перо!
А Володиовски:
— Вродена способност и опитност, това е всичко! Колко войни са ми минали вече през главата!
След тия думи той отвърна с прегръдка на прегръдката на Лянцкоронски, освободи се от обятията му и като погледна към брега, възкликна:
— Гледай, ваша милост, защото ще видиш друга рядкост!…
Подкоможият се обърна и забеляза един офицер, който опъваше лък от брега. Това беше пан Мушалски.
Преславният лъконосец досега воюваше заедно с другите и водеше ръкопашен бой с неприятеля, но сега, когато еничарите се бяха вече толкова отдалечили, че куршумите от техните и нашите пушки не достигаха, той извади лъка изпод бедрото си, застана на едно място, където брегът беше по-висок, и най-напред опита с пръст тетивата, а после, когато тя избръмча високо, сложи переста стрела и се прицели.
В тоя именно момент към него се обърнаха Володиовски и Лянцкоронски.
Това беше прекрасна картина! Лъконосецът седеше на кон, лявата си ръка държеше изпъната напред, в нея лъкът като в клещи, а дясната притегляше все по-силно към зърното на гръдта си, та чак жилите изскочиха на челото му, и се целеше спокойно.
В далечината под облак от пушеци се виждаха двайсетина сала, които се плъзгаха по реката, придошла силно поради топенето на снеговете в планините, но толкова прозрачна този ден, че в нея се отразяваха саловете и седналите на тях еничари. Бандолетите от брега бяха замлъкнали: очите се обърнаха към пан Мушалски или в посоката, към която щеше да полети убийствената стрела.
Изведнъж тетивата бръмна високо и перестият пратеник на смъртта изскочи от лъка. Никое око не можа да долови неговия полет, но всички видяха отлично как застаналият при едно весло едър еничарин разпери внезапно ръце, завъртя се на място и цопна във водата. Бистрата бездна плисна под неговата тежест, а пан Мушалски каза:
— За тебе, Дидюк!…
После посегна за втора стрела.
— В чест на пан хетмана! — обърна се той към другарите си.
Те затаиха дъх; след миг въздухът отново избръмча и втори еничарин падна на дъното на сала.
По всички салове веслата се задвижиха по-бързо, те биеха буйно светлата повърхност, но несравнимият стрелец с лък сега се обърна с усмивка към малкия рицар:
— В чест на достойната съпруга на ваша милост!
И за трети път опъна лъка, за трети път пусна горчива стрела, а тя за трети път потъна до половината в човешко тяло. Възклик на триумф гръмна на брега, възклик на ярост от саловете, след което пан Мушалски се оттегли, а подир него се отдръпнаха и другите победители през днешния ден — и тръгнаха към града.
На връщане те оглеждаха със задоволство жътвата на днешния ден. Татари бяха загинали малко, защото те нито веднъж не се бяха съсредоточили добре и уплашени, веднага се прехвърлиха през реката; но еничарите, на брой няколко десетки, лежаха като добре препасани със сламени въжета снопове. Някои още се мятаха, но слугите на пан подкоможия бяха вече обрали всички.
Като ги гледаше, пан Володиовски каза:
— Това е храбра пехота и върви в боя като глиган, но не я бива на половината на шведската.
— Все пак те дадоха залп, сякаш някой строши лешник със зъби — забеляза пан подкоможият.
— Но това става от само себе си, а не поради тяхната опитност, защото те изобщо не правят никакви учения. Това беше султанска гвардия и те горе-долу биват обучавани, но освен тях има и нередовни еничари, много по-слаби.
— Дадохме им pro memoria! Бог е милостив, та започваме войната с такава значителна победа!
Но опитният пан Володиовски беше на друго мнение.
— Това е малка, незначителна победа — отговори той. — Добра е за повишаване духа на несвикналите хора и на гражданите, но друг резултат няма да има.