Но в турските дружини засвириха тръби и пищялки; това беше знак за едноборците, че е време да се връщат от бойното поле към частите си, и те започнаха да се прибират при своите, като отнасяха със себе си срама, огорчението и спомена за страшния конник.
— Това беше дяволът! — говореха помежду си спахиите и мамелюците. — Който се сблъска с него, определена му е смърт! Дяволът и никой друг!
Полските бойци останаха още малко, за да покажат, че са удържали победа, а после нададоха трикратен победен възглас и се оттеглиха под прикритието на оръдията, които отново започнаха да стрелят по заповед на пан Потоцки. Но и турците взеха да отстъпват. Някое време техните наметала, пъстри кефии и лъскави шлемове още святкаха на слънцето, но после ги закри лазурът. На бойното поле останаха само съсечените с мечове турци и поляци. От замъка излязоха слуги да съберат и погребат своите. После долетяха гарвани, за да се заемат с погребението на поганците, но техният пир беше кратък, защото още същата вечер ги прогониха нови войски на пророка.
Петдесет и трета глава
На другия ден при Каменец пристигна самият везир начело на многобройна войска от спахии, еничари и башибозук от Азия. Като съдеха по големия брой войска, защитниците отначало мислеха, че той ще предприеме нападение, но везирът желаеше само да направи преглед на стените. Пристигналите с него инженери разглеждаха крепостта и земните насипи. Тоя път срещу везира излезе пан Мишлишевски с пехота и отряд от конни доброволци. Отново започнаха двубои — успешни за обсадените, но не толкова блестящи, както предния ден. Най-сетне везирът заповяда на еничарите да тръгнат за опит към стените. Веднага грохотът на оръдията разтърси града и замъците. Еничарите се приближиха до позицията на пан Подчаски и всички откриха огън със силни крясъци, но понеже и пан Подчаски отговори отгоре с много сполучливи изстрели и имаше опасност конницата да обгради еничарите отстрани, те незабавно тръгнаха по пътя за Жванец и се върнаха при главните сили на войската.
Вечерта в града се промъкна един чех, който беше паюк247 на еничарския ага и бе избягал след бой с тояги по петите.
От него узнаха, че неприятелят вече се е укрепил в Жванец и е заел просторните поля при селото Джулко. Разпитваха внимателно беглеца какво е общото мнение на турците: дали ще превземат Каменец или не? Той отговори, че всред войската цари добър дух, а предсказанията били благоприятни. Преди няколко дни пред султанския шатър внезапно се издигнало от земята нещо като димен стълб, който бил тънък долу, а нагоре се разширявал като грамаден букет. Мюфтиите обяснили, че това означавало, че славата на падишаха ще достигне до небесата и че той именно ще бъде тоя владетел, който ще съкруши непревзетата досега каменецка преграда. Това много повишило духа във войската. Турците (разправяше по-нататък беглецът) се страхували от пан хетман Собески и от помощта, която би оказал на обсадените, защото от отдавна помнят, че е опасно да се мерят в открит бой с войските на Жечпосполита — и с по-голямо желание биха се били с венецианците, с унгарците или с който и да било друг народ. Но понеже имат сведение, че Жечпосполита няма войска, всички твърдят, че макар с големи усилия, но ще превземат Каменец. Каймакаминът Кара Мустафа съветвал да се щурмуват стените, но по-разсъдливият везир предпочитал да обгради града с редовна обсада и да го обсипе с оръдейни снаряди. След първите сблъсквания султанът се съгласил с мнението на везира, затова трябвало да се очаква редовна обсада.
Така говореше беглецът. Като слушаха тия сведения, и пан Потоцки, и епископът, и подолският пан подкоможи, и пан Володиовски, и всички други старши офицери се силно разтревожиха. Защото те очакваха да ги нападнат и се надяваха, че поради отбранителната способност на града ще успеят да отблъсват атаките с големи загуби за неприятеля. А и от опит знаеха, че при атаки обсадителите претърпяват неизмерими загуби, че всяка отблъсната атака понижава техния дух и придава смелост на обсадените. Както збаражчаните, рицарите най-сетне се бяха влюбили в проявите на съпротива, в битките, в нападенията извън стените на крепостта, така биха могли да обикнат боя и каменецките граждани, особено ако всяко турско нападение се свършваше с поражение на турците и победа на каменечаните. Обаче редовната обсада, при която копаенето на окопи, слагането на мини и изтеглянето на оръдия по позициите значи всичко, можеше само да угнети обсадените, да понижи духа им и да ги направи склонни за преговори. А мъчно можеше да се разчита на нападения извън крепостта, защото стените не биваше да бъдат оголвани от войници, а вместо тях да бъдат поставяни слуги или граждани, които трудно биха могли да удържат срещу еничарите.