И уж без да обръща внимание, продължи да разговаря и все така да търси мустаците си, докато най-сетне намери удобен момент и се обърна толкова бързо, че Баша нямаше време нито очите си да отвърне от него, нито да снеме ръце от лицето.
Тогава тя се изчерви страшно и без сама да разбира какво прави, стана от стола. Всички се смутиха леко и настана кратко мълчание.
Внезапно Баша се плесна с ръце по роклята.
— Трето излагане! — възкликна тя със сребърното си гласче.
— Ваша милост панно! — каза живо пан Нововейски. — Аз веднага забелязах, че зад мене се прави някаква смешка. Признавам, че копнея за мустаци, но ако не ги дочакам, това ще бъде, защото ще съм загинал за отечеството; в такъв случай надявам се, че то ще възбуди у ваша милост по-скоро сълзи, а не смях.
Баша стоеше с наведена глава, още по-засрамена от искрените думи на рицаря.
— Трябва да й простиш, ваша милост — каза пан Заглоба. — Тя е палава, защото е млада, но има златно сърце!
А тя, сякаш за да потвърди думите на пан Заглоба, веднага зашепна тихо:
— Извинявам се, ваша милост пане… много се извинявам…
— За Бога! Не го вземай присърце, ваша милост панно! Ами че да не съм някакъв варварин! Аз трябва да се извиня пред ваша милост, дето посмях да ти разваля развлечението. Ние, войниците, също обичаме шегите! Mea culpa!82 Още веднъж ще целуна тия ръчички и ако трябва да ги целувам, докато ваша милост не ми простиш, тогава — кълна се в Бога — не ми прощавай дори до довечера.
— Ах, какъв любезен кавалер! Виждаш ли, Баша! — каза пани Маковецка.
— Виждам! — отговори Баша.
— Добре тогава! — извика пан Нововейски.
При тия думи той се изправи и посегна по навик с голям замах към мустаците си, но веднага се опомни и избухна в искрен смях; Баша след него, другите след Баша. Веселост обзе всички. Заглоба веднага поръча да донесат една-две бутилки от избата на Кетлинг и настроението се повиши. Пан Нововейски чукаше шпора в шпора, разрошваше киката си с пръсти и все по-пламенно поглеждаше към Баша. Тя му беше много харесала и той стана крайно красноречив, а понеже служеше при хетмана, та живееше във висшия свят, имаше какво да приказва.
И той разказваше за сейма convocationis, за неговия завършек и как печката в сенаторската зала се срутила под тежестта на любопитните арбитри. Най-сетне си замина чак след вечеря с очи и душа, пълни с Баша.
Осма глава
Малкият рицар още същия ден се яви при хетмана, който нареди да го пуснат веднага и му рече:
— Ще трябва да изпратя Рушчиц в Крим, за да следи накъде отиват работите там и да настоява пред хана за спазване на договорите. Желаеш ли да постъпиш отново на служба и да поемеш командването след него. Ти, Вилчковски, Шилницки и Пиво ще държите под око Дорош83 и татарите, на които никога не може да се вярва напълно…
Пан Володиовски помръкна. Нали беше прекарал най-хубавите си години на служба във войската. Цели десетки години не беше вкусил спокойствие; живял бе в огън, в пушеци, напрежение, безсъние, глад, без покрив над главата, без шепа слама за постеля. Един Бог знае каква ли кръв не бе проляла сабята му. Но той нито се установи на едно място, нито се ожени. Сто пъти по-малко заслужилите вече ядяха panem bene merentium84, радваха се на почести, служби, староства. А той беше почнал да служи по-богат, отколкото е сега. Въпреки това ето че отново поискаха да метат с него като със стара метла. А и душата му бе разкъсана на две; едва се намериха нежни дружески ръце, които започнаха да му превързват раната, а вече му се заповядва да става и да бърза към далечните пустинни брегове на Жечпосполита, без да мислят, че той е толкова изтощен душевно. Ако не бяха тия походи и служба, поне няколко години щеше да се радва на своята Ануша.
Като помисли за всичко това, безкрайно огорчение се надигна у него; но понеже сметна, че не е достойно за един рицар да се отказва от службата и да припомня за положението си, отговори с две думи:
— Ще замина.
Тогава самият хетман каза:
— Ти не си на служба, можеш да откажеш. Сам най-добре знаеш дали не е прекалено рано за тебе.
На това Володиовски отговори:
— Вече и да умра, не ми е прекалено рано!
Пан Собески прекоси няколко пъти стаята, после се спря при малкия рицар и сложи фамилиарно ръката си на рамото му.
— Ако досега сълзите ти не са изсъхнали, ще ти ги изсуши вятърът в степта. През целия си живот си се блъскал ти, войниче, блъскай се още! А ако някога останеш с убеждение, че си забравен, че не си възнаграден, че не са ти дали да починеш, че си придобил в службата не намазани с масло препечени резени, а сух хляб, не нашивки, а рани, не почивка, а мъка — тогава само стисни зъби и кажи: „За тебе, родино!“ Друга утеха не ще ти дам, защото нямам, само в това мога да те уверя, макар да не съм свещеник, че като служиш така, по-далече ще стигнеш на изтърканото седло, отколкото други в шестоконни карета и че ще има такива порти, които пред тебе ще се отварят, а пред тях затварят.
83
Дорошенко — казашки хетман, който с лавирането си ту към Полша, ту към Турция постоянно е предизвиквал конфликти и войни между двете държави. — Бел.прев.
84
Хляб за добре заслужилите — доживотно снабдяване от кралските имения (лат.). — Бел.прев.