— От утре ще съм готов!
— Бог да те възнагради за готовността ти, но толкова бързо не се налага. Няма също така да заминеш за дълго, защото по време на кралските избори, стига само да има мир, ще ми трябваш тук, във Варшава. Ти чувал ли си нещо за кандидатите? Какво се говори между шляхтата?
— Аз неотдавна излязох от манастира, а там не мислят за светските работи. Зная само онова, което ми е разправял пан Заглоба.
— Вярно. От него мога да получа сведения. Той е много влиятелен всред шляхтата. А ти за кого мислиш да дадеш гласа си?
— Сам не зная още, но мисля, че трябва да имаме войнствен господар.
— Именно! Точно така! И аз имам наум такъв, който само с името си би ужасил съседите. Войнствен господар ни трябва, какъвто беше Стефан Батори89. Е, бъди здрав, войниче!… Войнствен господар ни трябва! На всички повтаряй това… Бъди здрав! Бог да те възнагради за готовността…
Пан Михал се сбогува и излезе.
По пътя размишляваше. Все пак той беше доволен, че има пред себе си още седмица или две, защото му бяха приятни приятелството и утехата, които му даваше Кшиша Дрогойовска. Радваше го също така мисълта, че ще се върне за изборите — и вече безгрижно се прибираше вкъщи. И степите имаха за него някакъв чар, за който копнееше несъзнателно. Защото той беше свикнал с тия безбрежни пространства, в които конникът се чувства повече птица, отколкото човек.
„Разбира се, че ще отида в тия безкрайни поля — мислеше си той, — при ония селища и могили, за да опитам отново стария живот, да ходя на поход с войниците, да пазя границите като жерав, да вилнея из тревите, щом пукне пролетта — да, ще отида, ще отида!“
И веднага пришпори коня и полетя в галоп, защото вече закопня за бързината и за фиукането на вятъра в ушите. Денят беше хубав, сух, студен. Замръзнал сняг вече покриваше земята и скърцаше под краката на турския му кон. Твърди бучки от него изхвръкваха с устрем изпод копитата. Пан Володиовски яздеше така, че слугата, който беше на по-лош кон, остана далеко назад.
Слънцето отиваше към залез; по небето светеха сияния и хвърляха виолетов отблясък по снежните простори. Първите трепетни звезди изгряха по зачервеното небе, а луната се показа като сребърен сърп. Пътят беше пуст, само тук-таме рицарят отминаваше някоя кола и продължаваше да хвърчи; едва когато видя дома на Кетлинг, задържа коня и даде възможност на слугата да го настигне.
Ненадейно видя пред себе си някаква стройна фигура, която идеше към него.
Беше Кшиша Дрогойовска.
Щом я позна, пан Михал веднага скочи от коня и го предаде на слугата, а самият той изтича към нея, малко поучуден, но още повече зарадван, че я вижда.
— Войниците разправят — каза пан Михал, — че по здрач човек може да срещне разни свръхестествени същества, които понякога са предвестник на зло, а понякога на добро; но за мене не може да има по-добър предвестник от срещата на ваша милост.
— Пан Нововейски пристигна и се забавлява с Баша и с пани столникова — отговори Кшиша, — а аз излязох нарочно да посрещна ваша милост, понеже се безпокоях във връзка с онова, което пан хетманът е искал да ти съобщи.
Искреността на тия думи спечели напълно сърцето на малкия рицар.
— Нима наистина така се безпокоиш за мене, ваша милост панно? — попита той и повдигна към нея очи.
— Да! — отговори Кшиша с нисък глас.
Володиовски не снемаше очи от нея, защото тя никога досега не му се бе сторила толкова хубава. На главата си имаше атлазена качулка, а бял лебедов пух обграждаше дребното й възбледо лице, на което падаше лунният блясък и осветяваше меко благородните й вежди, сведените очи, дългите ресници и оня тъмен, едва забележим мъшец над устната. Някакво спокойствие и голяма доброта лъхаше от лицето й.
В тоя момент пан Михал почувства, че това е любимо, приятелско лице. И каза:
— Ако не беше слугата зад нас, от благодарност щях да падна на снега пред краката на ваша милост!
А тя:
— Не говори такива неща, ваша милост, защото аз съм недостойна за тях, но като награда кажи, че оставаш при нас и че ще мога по-дълго да те утешавам!
— Не оставам! — отговори пан Володиовски. Кшиша се спря изведнъж:
— Не може да бъде!
— Обикновен войнишки дълг! Заминавам за Рус… За Дивите поля…
— Обикновен дълг?… — повтори Кшиша.
И като млъкна, тръгна бързо към къщата. Пан Михал пристъпваше до нея леко смутен. Беше му и малко тежко на душата, и глупаво. Искаше да каже нещо, искаше да подхване наново разговора — не вървеше. И все пак му се струваше, че има хиляди неща за казване на Кшиша и че тъкмо сега му е времето, когато са сами и никой не им пречи.