На разсъмване сънят съвсем отлетя от него. Тогава му стана тежко, неприятно. Обзе го срам и той почна горчиво да се укорява, че не вижда пред себе си покойната си любима, че не с нея са пълни очите му, сърцето, душата, а с тая, живата. Стори му се, че е сгрешил пред паметта на Ануша, и трепна веднъж, втори път, скочи от леглото, при все че беше още тъмно, и започна да чете утринни молитви.
А когато ги свърши, допря пръст до челото си и рече:
— Трябва да замина колкото може по-скоро и веднага да потисна това приятелство, понеже пан Заглоба може би има право…
После, вече по-весел и по-спокоен, седна да закусва. След закуската се фехтува с Баша и навярно за пръв път забеляза, че тя просто го грабваше — толкова беше хубава с издутите си ноздри и задъхана гръд.
Той сякаш избягваше Кшиша, а тя забеляза това и го следваше с разширените си от удивление очи. Но той избягваше дори погледа й. Сърцето му се късаше, но издържа.
Следобед пан Михал ходи с Баша в килера за стари неща, където Кетлинг имаше втори склад на оръжия. Тук той й показа разни оръжия, като й обясняваше как се борави с тях. После стреляха в мишена с астрахански лъкове.
Девойката беше щастлива от забавлението и се разчурулика като никога, та пани столникова трябваше да й прави бележки.
Така изтече вторият ден. На третия отидоха двамата със Заглоба във Варшава, в Даниловичевския дворец, за да узнаят нещо за датата на заминаването, а вечерта пан Михал заяви на жените, че след една седмица непременно тръгва.
Като казваше това, той се мъчеше да говори небрежно и весело. Към Кшиша дори не погледна.
Обезпокоената девойка се опитваше да му задава разни въпроси. Той отговаряше учтиво, приятелски, но повече се занимаваше с Баша.
Заглоба смяташе, че това е вследствие неговите съвети, и потриваше ръце от радост. Но понеже от окото му не можеше да се крие нищо, той забеляза тъгата на Кшиша.
„Натъжи се! Явно, че се натъжи! — мислеше си той. — Няма нищо! Обикновена женска работа. Но Михал веднага се промени, по-скоро, отколкото предполагах. Добър човек е той, макар че винаги е бил ветрогон в чувствата си и ветрогон ще си остане.“
Но пан Заглоба имаше всъщност добро сърце, та веднага му домъчня за Кшиша.
— Нищо няма да й каже directe96 — каза си той, — но трябва да й измисля някаква утеха.
И като се възползва от привилегията, която му даваше възрастта и побелялата глава, той се приближи до нея след вечерята и започна да я милва по черната копринена коса. А тя седеше тихо, повдигнала към него добрите си очи, малко учудена от тая нежност, но благодарна.
Вечерта Заглоба мушна в хълбока Володиовски при вратата на неговата спалня.
— Е, какво? — каза той. — Нали няма по-добра от хайдучето!
— Мило козле! — отвърна Володиовски. — Сама вдига шум по стаите колкото четирима войника. Истински барабанчик.
— Барабанчик! Дай, Боже, по-скоро да тръгне с твоя барабан!
— Лека нощ, ваша милост!
— Лека нощ! Странни същества са тия жени! Забеляза ли тъгата на Кшишка, задето ти обърна малко повече внимание на Башка?
— Не… забелязах! — отвърна малкият рицар.
— Сякаш някой й подкоси краката!
— Лека нощ, ваша милост! — повтори Володиовски и бързо влезе в стаята си.
Като разчиташе на лекомислието на малкия рицар, пан Заглоба се излъга и изобщо постъпи нетактично, че му заговори за тъгата на Кшиша, защото пан Михал така се разчувства от това, че чак нещо го стисна за гърлото.
— Ех, че й се отплатих за нейната благосклонност, за това, дето като сестра ме утешаваше в моята тъга! — говореше си той. — Ами! Какво лошо й сторих! — продължи след кратко замисляне. — Какво й сторих ли? Пренебрегвах я цели три дни, което беше дори неучтиво. Пренебрегвах милото момиче, любимото същество! За това, че искаше да ми лекува vulnera97, й върнах с неблагодарност… Да можех да запазя мярка — казваше си той по-нататък — и като потискам опасното приятелство, да съумея да не я пренебрегвам; но, изглежда, че мозъкът ми е тъп за такава тактичност…
И пан Михал беше сърдит на себе си, а едновременно в сърцето му се обади голяма жалост. Неволно той почна да мисли за Кшиша като за любимо и онеправдано същество. Ядът в него срещу самия себе си растеше с всеки миг.
— Варварин съм, варварин! — повтаряше той.
И Кшиша напълно отстрани Баша от мислите му.
— Който иска, нека взема тая коза, тая мелница, това кречетало! — казваше си пан Михал. — Нововейски или дяволът, все ми е едно!