И у него се засилваше гневът срещу невинната Баша, но нито веднъж не помисли, че с тоя си гняв може да я онеправдае повече, отколкото Кшиша с престореното си равнодушие.
С женския си инстинкт Кшиша веднага отгатна, че в пан Михал става някаква промяна. И на нея й беше едновременно и неприятно, и тъжно, че малкият рицар сякаш я отбягва, но заедно с това разбираше, че между тях предстои да се реши нещо и че те няма да бъдат приятели постарому, а или много по-големи, отколкото досега, или никакви.
И я обзе безпокойство, което се засилваше при мисълта за скорошното заминаване на пан Михал. В сърцето на Кшиша още нямаше любов. Девойката още не бе изпитала това чувство. Но в същото време и сърцето й, и кръвта й бяха съвсем назрели за обич.
Може би и затова, че вече чувстваше леко зашеметяване, Володиовски беше обкръжен със славата на пръв воин в Жечпосполита. Всички рицари произнасяха с почит неговото име. Сестра му превъзнасяше до небето неговите добродетели; обграждаше го ореолът на нещастието — и на всичко отгоре, като живееше под един покрив с него, девойката свикна с външността му.
Кшиша имаше това в природата си, че харесваше да бъде обичана; затова, когато напоследък пак Михал взе да се държи равнодушно към нея, самолюбието й се засегна силно; но понеже сърцето й бе добро по природа, девойката реши да не показва пред Володиовски ни сърдито лице, ни нервност, а да го спечели с добротата си.
А това постигна твърде лесно, защото на другия ден пан Михал беше с разкаян израз на лицето и не само не отбягваше погледа на Кшиша, ами сам я гледаше в очите, сякаш искаше да каже: „Вчера те пренебрегвах, но днес моля да ми простиш.“
И така й говореше с очи, че под тия погледи кръв бликваше върху лицето на девойката и безпокойството й се увеличаваше още повече, сякаш предчувстваше, че много скоро ще се случи нещо важно. И се случи. Следобед пани столникова отиде с Баша у една роднина на момичето, лвовската пани подкоможина98, която бе пристигнала във Варшава, а Кшиша нарочно се престори, че я боли глава; тя беше любопитна какво ще си кажат с пан Михал, когато останат насаме.
Наистина и пан Заглоба не отиде у лвовската пани подкоможина, но имаше обичай да спи следобед понякога по два-три часа, като твърдеше, че това го предпазва от тромавост и прави да е с добро настроение вечер; и наистина той се повъртя още около един час и почна да се готви да си отиде в стаята. Сърцето на Кшиша заби неспокойно.
Но какво разочарование я чакаше! Защото пан Михал също скочи и излезе заедно с него.
„Скоро ще се върне“ — помисли Кшиша.
И като взе гергефа, залови се да бродира сърмено дъно за калпачето, което искаше да подари на пан Михал за път.
Очите й обаче постоянно се вдигаха и се насочваха чак към гданския часовник, който стоеше в ъгъла на Кетлинговата гостна и тиктакаше отмерено.
Но изтече един час, втори — пан Михал го нямаше.
Кшиша сложи гергефа на коленете си, кръстоса ръце върху него и каза полугласно:
— Страхува се, но докато се осмели, те могат да се върнат и няма да си кажем нищо. Или пан Заглоба ще се събуди…
В тоя миг й се струваше, че наистина имат да говорят по някакъв важен въпрос, който може да се отложи по вина на Володиовски.
Най-сетне стъпките му се чуха в съседната стая.
— Обикаля — каза девойката и се залови усилено да бродира. Володиовски наистина обикаляше; разхождаше се из стаята и не смееше да влезе; а в това време слънцето почервеняваше и отиваше към залез.
— Пане Михале — извика внезапно Кшиша. Той влезе и я свари над везмото.
— Викахте ли, ваша милост панно?
— Исках да разбера да не би някой чужд човек да се движи… От два часа съм тук сама…
Володиовски придърпа стол и седна на крайчеца му.
Изтече доста време; той мълчеше, тътрузеше леко крака, като ги пъхаше все по-дълбоко под стола, и мърдаше мустачки. Кшиша престана да бродира и вдигна взор към него; погледите им се срещнаха, а после изведнъж и двамата сведоха очи…
Когато Володиовски ги повдигна отново, върху лицето на Кшиша падаха последните лъчи на слънцето и тя беше прекрасна всред тях. Косата й блестеше по гънките си като златна.
— Ще заминеш ли след няколко дни, ваша милост? — попита тя толкова тихо, че пан Михал едва можа да чуе.
— Няма как другояче!
И отново настана кратко мълчание, след което Кшиша заговори отново:
— През последните дни мислех, че ваша милост си ми се разсърдил…
— Как може! — възкликна Володиовски. — Ако бях направил това, щяха да бъда недостоен да ме погледнеш, ваша милост панно, но не беше така.
— А какво беше? — попита Кшиша и отново повдигна към него очи.