— Но ако това голобрадо момче остане с пръст в устата, аз ще се напия от радост! — добави Заглоба.
В това време в двете шейни се решаваше съдбата на рицарите. Пан Володиовски дълго не можеше да се реши да каже дума, най-сетне се обърна към Кшиша и заговори:
— Ти, ваша милост, не мисли, че съм лекомислен човек или някакъв измамник, защото и на годините ми не прилича това…
Кшиша не отвърна нищо.
— Ти, ваша милост панно, ми прости това, което сторих вчера, защото то беше от такова екстраординерно102 приятелско чувство към ваша милост, че аз по никакъв начин не можех да го възпра… Ваша милост панно, моя любима Кшишо, не забравяй кой съм аз, че съм прост войник, чийто живот е минал във войни… Друг по-напред би се проявил с оръдия103, а после би пристъпил към конфиденция, аз пък започнах от конфиденцията… Помни също и това, че ако конят, макар и обязден, като се разлудува понякога, повлича човека — как няма да го увлече чувството, което има по-силен устрем? Така и мене ме увлече чувството тъкмо защото си ми мила… Моя Кшишо любима! Ти си достойна за кастелани и сенатори; но ако не презреш войника, който макар и с обикновено положение е служил на отечеството все пак с известна слава, тогава аз падам пред краката ти, целувам ти нозете и питам: искаш ли ме, можеш ли да помислиш за мене без абоминация104?
— Пане Михале!… — отговори Кшиша.
И ръката й се измъкна от маншона и се скри в шепата на рицаря.
— Съгласна ли си? — попита Володиовски.
— Да! — отговори Кшиша. — И зная, че в цяла Полша не бих могла да намеря по-благороден човек!
— Бог да те възнагради, ваша милост панно! Бог да те възнагради, Кшишка! — казваше рицарят и обсипваше ръката й с целувки. — По-голямо щастие не можеше да ми се случи! Кажи ми само, че не ми се сърдиш за вчерашната конфиденция, та да олекне и на съвестта ми.
Кшиша присви очи.
— Не се сърдя! — каза тя.
— Ех, защо няма как да те целувам по нозете в тая шейна! — възкликна Володиовски.
Някое време се движиха и в мълчание, само шейнилата съскаха по снега, а изпод конските копита падаше град от снежни бучки.
После Володиовски се обади отново:
— Чак ми е чудно, че имаш хубави чувства към мене!
— По-чудно е, че ваша милост ме обикна толкова бързо… При тия думи лицето на пан Володиовски стана сериозно и той заговори така:
— Кшишо! Може би ти преценяваш зле, че преди да се отърся от болката по една, вече обикнах друга. Признавам ти също като на изповед, че навремето си бях стеснителен. Но сега работата е друга. Аз не съм забравил клетата покойница и никога няма да я забравя; обичам я досега и ако ти знаеше колко сълзи има в мене по нея, сама би заридала над мене…
Тук гласът на малкия рицар секна, понеже се развълнува силно и може би затова не забеляза, че тия думи сякаш не правеха особено голямо впечатление на Кшиша.
И отново настана кратка тишина, която тоя път прекъсна Кшиша:
— С всички сили ще гледам да те утешавам, ваша милост.
А малкият рицар отговори:
— Затова именно те обикнах толкова бързо, защото ти още от първия ден започна да ми превързваш раната. Какъв ти бях аз? Никакъв! А ти веднага се залови за това, понеже в сърцето си хранеше милосърдие към нещастника. Ах! Много, много съм ти задължен! Който не знае това, може би ще ме укорява, че през ноември исках да ставам монах, а през декември се каня да се женя. Пръв пан Заглоба е готов да ми се подиграва, той винаги обича да се шегува, когато му падне случай — но нека се подиграва колкото си ще! Пет пари не давам за това, особено щом укорът ще падне само върху мене, а не върху тебе…
Тук Кшиша се загледа в небето, замисли се и накрай каза:
— Трябва ли непременно да съобщим на хората за нашето споразумение?
— Как така?
— Ти, ваша милост, заминаваш след няколко дни, нали?
— Макар да не ми се ще, принуден съм.
— Аз пък нося траур за баща си. Защо да се излагаме на хорските приказки? Споразумението нека си остане между нас, а хората да не знаят, докато ти, ваша милост, не се върнеш от Рус. Съгласен?
— И на сестра си ли да не казвам?
— Сама ще й кажа, но след заминаването ти, ваша милост.
— А на пан Заглоба?
— Пан Заглоба много би се подигравал с мене, клетата. По-добре да не му казваме нищо! Баша също би ми досаждала и без това напоследък нещо я прихващат и настроението й се мени като никога. По-добре да мълчим!
Тук Кшиша отново повдигна нагоре тъмните си очи:
— Бог над нас е свидетел, а хората нека не знаят нищо.
— Виждам, че умът ти, ваша милост панно, е равен на твоята хубост. Съгласен съм! Тогава Бог да ни е свидетел — амин! Облегни се с раменцето си на мене, защото, щом вече се разбрахме, скромността не е против това. Не бой се! Вчерашното и да искам не мога да си го позволя, че трябва да гледам конете.