Наистина имаше такива, които се женеха един-два месеца след овдовяването си, но те не са се готвели за камедули, нито нещастието ги е сполитало пред прага на щастието след цели години очакване. Най-сетне, ако простите хора не зачитаха светостта на траура, нима е достойно да се следва примерът им?
И така пан Володиовски пътуваше за Рус, а по пътя го съпровождаше гризене на съвестта. Беше обаче дотолкова справедлив, че сам поемаше цялата вина върху себе си, а не я прехвърляше на Кшиша. Напротив, към многото безпокойства, които го овладяха, се прибави още едно — дали Кшиша дълбоко в душата си не го укорява за това избързване.
„Самата тя навярно не би постъпила така — казваше си пан Михал, — а понеже има велика душа, несъмнено и от другите desiderat105 такова величие.“
И пан Михал започна да се страхува, че той й се е видял много дребен.
Това обаче беше напразен страх. Кшиша не се вълнуваше от скръбта на пан Михал и когато той й говореше прекалено много за нея, това не само не будеше у нея съчувствие, но дразнеше самолюбието й. Нима тя, живата, не струваше колкото покойната? Или изобщо струваше толкова малко, та мъртвата Ануша можеше да й бъде съперница? Ако пан Заглоба беше посветен в тайната, сигурно щеше да успокои пан Михал, че жените не са много милостиви една към друга.
И все пак след заминаването на Володиовски панна Кшиша беше като слисана от това, което се случи, че бяха взели окончателно решение.
Когато пътуваше към Варшава, в която преди това никога не беше идвала, тя си въобразяваше, че всичко ще бъде съвсем другояче. За конвокацията и избора ще се стекат свити на епископи и светски големци, ще дойдат блестящи рицари от всички краища на Жечпосполита. Ще има безброй забави, шум, състезания — и всред тоя водовъртеж, всред тълпите от рицари ще се появи някакъв непознат „той“, някакъв рицар — такъв, какъвто девойките виждат само в сънищата си; той ще пламне от любовно чувство, ще идва с цитра под прозорците, ще устройва кавалкади, дълго ще трябва да обича и въздиша, дълго да носи лентата на любимата върху доспехите си, докато след многобройни страдания и преодолени пречки падне пред нозете й и получи взаимност в любовта.
Но ето че не се случи нищо от всичко това. Многоцветните и преливни като дъга мъгли се разредиха и рицарят наистина се появи, дори съвсем необикновен рицар, обявен за пръв воин в Жечпосполита, голям кавалер, но той не особено, дори съвсем не прилича на „оня“. Нямаше също така кавалкади и свирене на лютня, нито турнири, нито състезания, нито ленти по доспехите, нито глъчка на рицари, нито забавления, нито всичко онова, което се привижда като сън, предизвиква любопитството като чудесна приказка на вечерна забава, упоява като аромат на цветя, привлича като примамка за птици; от което лицето гори, сърцето бие, тялото трепери… Появил се бе само дом извън града, в дома — пан Михал, после обяснението — и край!… Останалото пропадна, изчезна, както месецът изчезва на небето, когато го закрият облаци… Поне ако тоя пан Володиовски беше дошъл на края на приказката, все пак щеше да бъде желан. Много пъти, като се замисляше за неговата слава, за неговото благородство, за мъжеството му, което го бе направило гордост на Жечпосполита и страшилище за нейните неприятели, тя чувстваше, че все пак го обича, само й се струваше, че нещо й е убягнало, че е била онеправдана в нещо — донякъде от самия него, но по-скоро от избързването…
Така това избързване падна като зрънце пясък върху сърцата и на двамата, а понеже бяха далече един от друг, това зрънце започна по малко да им досажда. Много пъти в човешките чувства се загнездва нещо незабележимо като малко трънче и с течение на времето или заздравява, или се възпалява все повече и дори при най-голяма любов предизвиква болка и горчивина. Но двамата бяха още далече от болката и горчивината.
Особено за пан Михал Кшиша беше сладък и успокоителен спомен и мисълта за нея го следваше, както сянката следва човека.
И той смяташе, че колкото повече се отдалечава, толкова тя ще му става по-скъпа, толкова повече ще въздиша и копнее по нея. За нея времето течеше по-мъчително, защото, откак младият рицар бе заминал, никой не посещаваше дома на Кетлинг и дните се редуваха еднообразно и досадно.
Пани столникова очакваше мъжа си, като броеше дните до избора и говореше само за него; Баша се много умърлуши. Пан Заглоба я дразнеше, че след като отблъснала пан Нововейски, сега тъгува за него. И наистина тя би искала поне той да идва, но младежът си бе казал: „Тук нямам работа“ — и наскоро тръгна подир Володиовски.