Пан Заглоба написа писмото, посипа листа с пясък, опуха го с длан, прочете го още веднъж, като го държеше далече от очите си, после го сгъна, свали от пръста си пръстена, наслюнчи го и тъкмо когато се готвеше да запечата писмото, влезе Кетлинг.
— Добър ден, ваша милост!
— Добър ден, добър ден! — отговори пан Заглоба. — Времето, слава Богу, е отлично, а аз тъкмо възнамерявам да пратя човек при Скшетуски.
— Поздрави ги, ваша милост, от мене.
— Направих вече това. Още веднага си казах: трябва да ги поздравя и от Кетлинг. Двамата там ще се зарадват, като получат хубави вести. Разбира се, че ги поздравих от себе си, но за девойките и за тебе написах цяла епистола114.
— Как така? — попита Кетлинг.
Заглоба отпусна ръце върху коленете си и започна да потупва с пръсти, а като наведе глава, загледа Кетлинг изпод вежди и каза:
— Драги Кетлинг! Няма нужда да бъде човек пророк, за да предвиди, че където има кремък и огниво, там рано или късно ще се посипят искри. Ти си хубавец над хубавците, а и момичетата не падат по-долу.
Кетлинг се силно смути:
— Перде би трябвало да имам на очите си или да бъда направо варварин, за да не видя тяхната хубост и да не се възхитя от нея! — отговори той.
— Ето, виждаш ли! — отвърна Заглоба, като гледаше с усмивка пламналото лице на Кетлинг. — Само че, щом не си варварин, не е редно да хвърляш око и на двете — така постъпват само турците.
— Как можеш да допуснеш такова нещо, ваша милост?
— Аз не допускам, само си го казвам… Ех ти, изменнико! Така им чурулика ти за аморите, та Кшиша трети ден ходи бледа, сякаш е пила лекарство. Нищо чудно! И аз като бях млад, стоях на студа с лютня под прозореца на една чернокоса (приличаше на Дрогойовска) и помня как пеех:
Ако искаш, мога да те науча на тая песен или да ти напиша съвсем нова — на мене гений не ми липсва. Ти забеляза ли че Дрогойовска напомня донякъде предишната — Билевичувна, само че оная има коса като коноп и няма мъх над устата си; но има хора, които виждат в това още по-голяма хубост и го смятат за голяма раритас115. Тя те гледа много мило. Това именно написах на Скшетуски. Не е ли вярно, че прилича на Билевичувна?
— В първия момент не съм забелязал такава прилика, но е възможно. По ръст и фигура напомня.
— А сега слушай какво ще ти кажа: семейни arcana116 просто ще ти открия, но тъй като и ти си приятел, трябва да ги знаеш: гледай да не се отплатиш на Володиовски с неблагодарност, понеже ние двамата с пани Маковецка сме определили за него една от тия девойки.
Тук пан Заглоба се взря зорко и втренчено в очите на Кетлинг, а той побледня и попита:
— Коя?
— Дро-го-йов-ска — отговори бавно Заглоба.
И като издаде напред долната си устна, почна да мига със здравото си око изпод набръчканата вежда.
Кетлинг мълчеше и мълча толкова дълго, че най-сетне Заглоба попита:
— Ти какво ще кажеш на това, а?
А той отвърна с променен глас, но твърдо:
— Можеш да бъдеш сигурен, ваша милост, че няма да дам свобода на сърцето си във вреда на Михал.
— Уверен ли си?
— Много съм претърпял в живота си — отвърна рицарят — Честна дума: няма да си позволя!
Едва тогава пан Заглоба разтвори прегръдките си.
— Кетлинг! Позволи си, позволи, горкият ми, колкото искаш, защото аз само исках да те изпитам. Не Дрогойовска, а хайдучето определяме за Михал.
Лицето на Кетлинг светна от искрена и дълбока радост; той грабна Заглоба в прегръдките си, държа го дълго, после го попита:
— Сигурно ли е вече, че те се обичат?
— Че кой не би обичал моето хайдуче, кой? — отговори Заглоба.
— А годеж имаше ли?
— Годеж нямаше, защото Михал едва се отърси от скръбта си; но ще има… остави това на мене! Девойката — макар че се изплъзва като невестулка — го харесва много, защото за нея най-важното е сабята…
— Забелязах това, кълна се в Бога! — прекъсна го Кетлинг засиял.
— Ха! Забеляза ли? Михал още рони сълзи по покойната, но ако му допадне някоя на душата, това сигурно ще е хайдучето, защото тя много прилича на оная, само е по-малко закачлива с очи, като по-млада. Добре се нарежда всичко, нали? Моя е грижата тия две сватби да станат при избора.
Без да каже нищо, Кетлинг отново прегърна пан Заглоба и долепи прекрасното си лице до червените му бузи, докато старият шляхтич не си пое дъх и попита: