Тая дума беше скоро изречена. Веднъж, когато пани столникова и Баша бяха при една болна роднина, Кетлинг увеща Кшиша и пан Заглоба да посетят кралския замък, който Кшиша не беше посетила досега, но за чиито рядкости се разправяха чудеса по цялата страна. Тръгнаха тримата. Щедростта на Кетлинг им отвори всички врати и Кшиша бе приветствана с толкова дълбоки поклони на вратарите, сякаш беше кралица, която влизаше в собствената си резиденция. Кетлинг, който познаваше отлично замъка, я водеше из великолепни зали и покои. Те разгледаха teatrum, кралската баня; спираха се пред картини, които представляваха битките и победите на Зигмунт и Владислав над източната паплач; излязоха на терасите, от които погледът обгръщаше грамадни пространства от околността. Кшиша не можеше да се овладее от възхищение, а той й обясняваше и показваше всяко нещо, но от време на време замлъкваше и като поглеждаше в тъмносините й очи, сякаш казваше с поглед: „Какво значат всички тия чудеса пред тебе, чудо! Какво значат тия съкровища пред тебе, съкровище!“
А девойката разбираше тоя безмълвен говор. После той я заведе в един от кралските покои и като застана пред една скрита в стената врата, каза:
— Оттук може да се отиде чак в катедралата. Това е дълъг коридор, който свършва с тераска близо до главния олтар. От тази тераска обикновено кралят и кралицата слушат богослужението.
— Аз зная добре тоя път — отговори Заглоба, — защото бях конфидент119 на Ян Казимеж, а Мария Людвика ме обичаше пламенно, та двамата често ме канеха на литургия със себе си — и за да се радват на моята компания, и за да укрепват набожността си.
— Искаш ли да влезеш, ваша милост панно? — попита Кетлинг и даде знак на лакея да отвори вратата.
— Да влезем — каза Кшиша.
— Вървете сами — обади се пан Заглоба. — Вие сте млади и имате здрави крака, а аз съм се навървял достатъчно. Отивайте, отивайте, аз ще остана тук с лакея. Ако прочетете и по няколко молитви, няма да се сърдя, че сте се забавили, ще си почина през това време.
И те влязоха.
Той я хвана за ръка и я поведе по дългия коридор. Не притискаше до сърцето си тая ръка: вървеше спокоен и съсредоточен. Страничните прозорчета осветяваха едно след друго фигурите им, които после отново потъваха в мрака. Нейното сърце се бе разтуптяло, защото те оставаха за пръв път насаме, но неговото спокойствие и мило отношение успокояваха и нея. Най-после излязоха на тераската отдясно в черквата, вече отвъд троновете за духовниците, близо до главния олтар.
Най-напред коленичиха и почнаха да се молят. Черквата беше тиха и пуста. Две свещи горяха пред главния олтар, но цялата тази вътрешна част на храма беше потънала в тържествен полумрак. Само от пъстрите прозорци падаха разноцветни блясъци върху тия две чудни лица, вглъбени в молитва, спокойни, подобни на лица на херувими.
Кетлинг стана прав и зашепна, защото не смееше да повишава глас в черквата:
— Погледни, пани, ония кадифени облегала: по тях има следи, където са се опирали главите на краля и кралицата. Кралицата сядаше от тая страна, по-близо до олтара. Седни, пани, на нейното място…
— Вярно ли е, че тя през целия си живот е била нещастна? — прошепна Кшиша, като сядаше.
— Нейната история съм слушал още като дете, разказваха я по всички рицарски замъци. Може би е била нещастна, понеже не е могла да се ожени за оня, когото обикнало сърцето й.
Кшиша опря глава на същото място, на което имаше вдлъбнатина, направена от главата на Мария Людвика, и притвори очи; някакво болезнено чувство стисна гърдите й; някакъв хлад лъхна внезапно от пустия храм и смрази спокойствието, което само допреди миг изпълваше цялото й същество. Кетлинг я гледаше мълчаливо; настана истинска черковна тишина.
После Кетлинг се свлече бавно пред краката на Кшиша и така заговори с развълнуван, но твърд глас:
— Не е грях това, че на свято място коленича пред тебе, защото къде, ако не в черквата, трябва да идва чистата любов за благослов! Аз те обичам повече от здраве, обичам те над всяко земно благо, обичам те с душата си, обичам те със сърцето си и тук, пред олтара, ти признавам моята любов!…
Лицето на Кшиша побледня като платно. Облегната с глава върху кадифето на облегалото, нещастната девойка дори не се помръдна, а той продължаваше да говори:
— Прегръщам нозете ти и те моля за присъда: с небесна радост ли да си отида, или с непоносима мъка, която не ще мога да преживея…
Тук той почака малко за отговор, но като не го получи, така наведе глава, че тя почти докосваше стъпалата на Кшиша, и изглежда, че го овладяваше все по-голямо вълнение, защото гласът му трепереше, сякаш в гърдите не му достигаше въздух.