— Няма за мене утеха, нито забрава!…
По едно време Кшиша трябваше да употреби цялата си воля, за да не преметне от жал ръце на шията му и да викне: „Обичам те повече от всичко! Вземи ме!“ Тя чувстваше, че ако я обори плач, ще постъпи така; затова дълго време стоя пред него в мълчание и се бореше със сълзите си. Най-сетне обаче се овладя и заговори спокойно, макар и много бързо, защото не можеше да си поеме дъх:
— Може би това ще ти донесе някакво облекчение, ако кажа, че няма да бъда ничия… Аз отивам в манастир… Никога не мисли зле за мене, ваша милост, аз и така съм вече нещастна! Обещай ми, ваша милост, дай ми честна дума, че пред никого няма да се изтървеш за чувствата си към мене… че няма да ги признаеш… че онова, което беше, не ще откриеш нито на приятел, нито на роднина. Това е моята последна молба. Ще дойде време, когато ваша милост ще узнаеш защо правя това… Но и тогава бъди снизходителен към мене. Днес няма да кажа повече, защото не мога от мъка. Обещай ми това, ваша милост, и така ще ме утешиш поне малко, а иначе сигурно ще умра!
— Обещавам и давам честна дума! — отговори Кетлинг.
— Бог да те възнагради, ваша милост, а аз благодаря от цялото си сърце! Но и пред хората показвай спокойно лице, за да не би някой да се досети нещо. Време ми е да си вървя. Ти, ваша милост, си толкова добър, че нямам думи. Отсега нататък вече няма да се виждаме насаме, а само при хора. Кажи ми още, че не се чувстваш обиден от мене… Защото мъката е едно, а обидата друго… На Бога ме отстъпваш, не на някого другиго… помни това!
Кетлинг искаше да каже нещо, но страдаше безкрайно много и само някакви неясни звуци, подобни на стонове, излязоха от устата му; после докосна с пръсти челото на Кшиша и ги държа така известно време в знак, че й прощава и я благославя.
После се разделиха; тя влезе в черквата, а той отново излезе на улицата, за да не се срещне с никого от познатите си в странноприемницата.
Кшиша се върна едва на пладне и като се върна, намери знатен гост; това беше подканцлерът епископ Олшовски. Той беше дошъл неочаквано на посещение у пан Заглоба в желанието си, както казваше сам, да се запознае с такъв голям рицар, „чиито военни подвизи са пример, а разумът ръководител на цялото рицарство в тая великолепна Жечпосполита“.
Пан Заглоба беше наистина много учуден, но и не по-малко доволен, че му се прави толкова голяма чест пред жените; и той се надуваше страшно, почервеняваше, потеше се, но едновременно гледаше да покаже на пани столникова, че е свикнал с подобни посещения на най-висши сановници в страната и че това не му прави никакво впечатление.
Кшиша, след като беше представена на негово преосвещенство и целуна покорно ръцете му, седна при Баша, доволна, че никой няма да прочете по лицето й следите от неотдавнашните вълнения.
В това време подканцлерът епископ Олшовски обсипваше пан Заглоба толкова обилно и непринудено с похвали, че сякаш непрекъснато вадеше нови запаси от виолетовите си, обшити с дантели ръкави.
— Ти, ваша милост, не мисли — казваше той, — че само любопитството да се запозная с първия между рицарите мъж ме е довело тук, защото, макар възхищението да е основателна почит към героите, все пак, където при храбростта са си избрали sedes127, експериенция и остър разум, там хората са свикнали да ходят на поклонение и за собствена полза.
— Експериенцията — каза пан Заглоба скромно — особено във военния занаят иде с възрастта и може би затова още покойният пан Конецполски, баща на хоронжия, понякога ме питаше за съвет, а после и пан Миколай Потоци, и княз Йереми Вишньовецки, и пан Сапеха, и пан Чарнецки, — но що се отнася до прозвището ми Одисей, срещу него винаги съм възразявал от модестия.
— И все пак то е така свързано с ваша милост, че случва се някой вместо да каже истинското име, само рече: „Нашият Одисей“ — и всички веднага отгатват кого ораторът има наум. Затова именно в днешните трудни и превратни времена, когато не един се колебае в себе си и не знае накъде да се обърне, при кого да застане, аз си рекох: „Ще отида! Ще чуя мнението му, ще се отърва от съмненията си, със светъл съвет ще се просветя.“ Ти, ваша милост, отгатваш, че искам да говоря за близкия избор, при който всяка censura candidatorum128 може да доведе до нещо добро, а какво остава за такава, която ще излезе от устата на ваша милост. Чувах вече между рицарите да се повтаря с най-голямо одобрение, че ваша милост не гледаш със задоволство на ония чужденци, които се натискат за нашия великолепен трон. В жилите на кралете Ваза, бил си казал, ваша милост, е текла ягелонска кръв, поради това не биха могли да бъдат смятани за чужди, но тия чужденци, бил си казал, ваша милост, нито нашите старополски обичаи знаят, нито свободите ни ще съумеят да зачетат и от това може лесно да възникне absolutum dominium. Признавам, ваша милост, че това са дълбоки слова, но прости, ако попитам дали наистина си ги казал или opinio publica129 вече по навик на първо място на тебе приписва всички по-дълбоки сентенции.