Последваха кратки въпроси и кратки отговори, както бива обикновено, когато се срещнат хора след дълга раздяла.
Пан Маковецки питаше за жена си, а Володиовски още веднъж за здравето на панна Кшиша; после се учуди, че Кетлинг ще заминава в близко бъдеще, но нямаше време да помисли върху това, защото веднага трябваше да разказва какво е правил в станицата в източните области, как е нападал татарските банди, как е тъгувал, но му е било и добре, че е вкусил от стария си живот.
— Струваше ми се — казваше той, — че лубнинските времена не са минали, че още сме заедно със Скшетуски, с Кушел и Вершул… Едва когато сутрин ми донесяха ведро с вода да се измия и виждах в него посивялата си коса, едва тогава се опомнях, че вече не съм оня, който бях някога, макар че, от друга страна, ми идваше мисълта, че докато желанието е същото, и човекът е същият.
— О! Добре го улучи! — отговори Заглоба. — Вижда се, че там, на зелената трева, и умът ти се е поохранил, защото по-рано не беше толкова пъргав. Желанието — това е важното! И няма по-добър цяр срещу меланхолията.
— Това е истина — добави пан Маковецки. — В Михаловата станица има много кладенци, тъй като наблизо няма никакви извори. И казвам ти, ваша милост, че когато на разсъмване войниците започнат да скърцат с ония геранила, будиш се, ваша милост, с такова желание, че веднага ти се иска да поблагодариш на Бога за това само дето живееш.
— Ех, да можех поне един ден да бъда там! — извика Баша.
— Има само един начин за това — отговори Заглоба, — ожени се за ротмистър от пограничната стража.
— Пан Нововейски рано или късно ще стане ротмистър — подхвърли малкият рицар.
— Стига! — извика Баша сърдито. — Не съм те молила, ваша милост, да ми докарваш пан Нововейски вместо подарък!
— Ама аз съм донесъл и нещо друго — чудесни сушени плодове. На панна Баша ще бъде сладко, а на оня нещастник там ще е горчиво.
— Тогава трябваше на него да дадеш тия сушени плодове, да ги изяде той, докато му порастат мустаци.
— Представи си, ваша милост — каза пан Заглоба на Маковецки, — че те са винаги така! Добре, че proverbium142 казва: „Които се карат, те се обичат.“
Баша не отговори нищо, а пан Володиовски сякаш в очакване на отговора й погледна към нейното дребно, осветено от ясната светлина личице, което му се стори толкова хубаво, че той помисли неволно:
„Ама и това дяволче е толкова хубаво, та би могло да вземе ума на човека!…“
Но, изглежда, че веднага нещо друго му мина през ума, защото се обърна към кочияша:
— Я шибни там конете с бича — каза той — и карай по-живо!
След тия думи колата тръгна бързо, толкова бързо, че някое време пътниците седяха мълчаливо и едва когато излязоха на пясък, Володиовски се обади отново:
— Но това заминаване на Кетлинг не може да ми се побере в главата! Как му се случва това пред самото ми пристигане и пред избора…
— Толкова ги интересува англичанчетата нашият избор, колкото и твоето пристигане — отвърна Заглоба. — Кетлинг е съвсем посърнал, задето трябва да заминава и да ни напусне…
На Баша й беше на устата да каже: „Особено че ще напусне Кшиша“, но внезапно нещо я бодна да не споменава за това, както и за неотдавнашното решение на Кшиша. С женския си инстинкт тя отгатна, че както едното, така и другото може още в началото да засегне пан Михал, да предизвика болка у него, а и нея самата веднага я заболя нещо, та въпреки цялата си палавщина замълча.
„За намеренията на Кшиша и без това ще узнае — помисли си тя, — но, изглежда, че е по-добре да не му се казва сега, щом и пан Заглоба не продума нито една думичка за това.“
В това време Володиовски отново се обърна към кочияша.
— Карай по-живо! — каза той.
— Конете и вещите оставихме в Прага — говореше пан Маковецки на Заглоба, — а тръгнахме само четиримата, макар и по мръкнало, защото и аз, и Михал страшно бързахме.
— Вярвам — отговори Заглоба, — ти, ваша милост, видя ли какви тълпи са надошли в столицата? Извън градските бариери има толкова станове и пазарища, че мъчно може да се мине. А и странни неща разказват хората за предстоящия избор, които ще повторя, ваша милост, при по-удобно време вкъщи…
Тук те започнаха да разговарят за политика. Пан Заглоба се мъчеше излеко да разбере мнението на столника, а накрай се обърна към Володиовски и го попита без заобикалки: