Но Господ-Бог бил наредил другояче.
Извън селото имах голям пчелин и веднъж отидох да го видя. Беше надвечер. Забавих се там не повече от половин час, но ето че изведнъж някакъв clamor169 проглуши ушите ми. Оглеждам се: дим като облак над селото. След малко тичат хора. Орда! Орда! А веднага зад хората — паплач, ви казвам, ваши милости! Стрели хвърчат, сякаш дъжд се лее, и където да погледна, овчи кожуси и дяволски татарски муцуни. Аз скачам на коня! Докато докосна стремето с крак и вече пет или шест примки ме хванаха. Дърпах се, бях силен… Nec Hercules…170 След три месеца заедно с други се намерих като роб оттатък Бахчисарай в татарското село Сугайджик.
Господарят ми ме наричаше Салма бей. Той беше богат татарин, но безчовечен и жесток към робите си. Трябваше под бой с камшици да копаем кладенец и да работим на полето. Исках да се откупя; имах с какво. По един арменец писах писма до именията си при Ясло. Не зная дали писмата не стигнаха или откупът е бил ограбен по пътя — важното е, че не дойде нищо… Откараха ме в Цариград и ме продадоха на една галера.
Много бих могъл да разказвам за тоя град, по-голям и по-красив не зная дали има по света. Хората там са колкото тревата в степта или камъните в Днестър… Стените на Едикул е са огромни. Кула до кула… В града заедно с хората скитат кучета, на които турците не правят нищо лошо — изглежда, чувстват, че са им роднини, нали са кучи братя… У тях няма други съсловия освен господари и роби, а няма по-тежко робство от това у поганците. Господ знае дали е истина, но на галерите чувах, че тамошните води, Босфорът и Златният рог, който влиза навътре в града, са образувани от сълзите на робите. И аз пролях там много сълзи…
Страшна е турската мощ и на никой от владетелите не са подчинени толкова много крале както на султана. А самите турци разправят, че ако не бил Лехистан171 (така те наричат нашата майка), тогава отдавна щели да бъдат господари orbis terrarum172. „Зад гърба на ляха, разправят, останалият свят живее в беззаконие, защото той, разправят, лежи пред кръста като куче, а нас ни хапе по ръцете…“ И имат право, така е било и така е… А ние какво правим тук в Хрептьов и по-нататъшните гарнизони в Могильов, Ямпол, Рашков? Много зло има в нашата Жечпосполита, но смятам, че някога Бог ще зачете тази наша функция, а и хората ще я зачетат.
Но връщам се към това, което преживях. Робите на сушата, по градовете и селата по-малко охкат от мъки от ония, крито трябва да веслуват по галерите. Защото оковат ли веднъж тия галерници при веслото на кораба, никога вече не го отковават, нито нощем, нито денем, нито в празник — и до смъртта си трябва да живеят там във вериги; а потъне ли корабът in pugna navali173 и те трябва да потънат заедно с него. Всички са голи, мръзнат на студа, дъжд ги мокри, глад ги измъчва и за всичко това нямат друго освен сълзи и страхотен труд, защото веслата са толкова големи и тежки, че за едно са необходими двама души…
А мене ме докараха нощем и ме оковаха, като ме настаниха срещу някакъв другар по нещастие, когото in tenebris174 не можах да видя. Когато чух ударите на чука и звъна на веригите — мили Боже, струваше ми се, че гвоздеи заковават ковчега ми, макар че и това бих предпочел. Молех се, но сякаш вятърът беше издухал надеждата от сърцето ми… Надзирателят сподави с камшици стоновете ми и аз прекарах цялата нощ тихо, докато започна да се развиделява… Поглеждам аз тогава към тоя, който ще работи с мене на веслото — Господи Иисусе Христе! — отгатнете, ваши милости, кой беше срещу мене? Дидюк.
Познах го веднага, макар че беше гол, отслабнал, а брадата му пораснала до пояс, защото от по-рано вече беше продаден на галерата… Гледам аз него, а той мене; позна ме също… Не си казахме нищо… Ето какво ни беше сполетяло двамата! Но омразата помежду ни още беше такава, та не само че не се поздравихме като хора, ами злобата избухна у нас като пламък и чак радост обхвана сърцето на всекиго, че и врагът му трябва също да страда… Още същия ден корабът тръгна на път. За голямо чудо трябваше на едно весло да работя с най-големия си неприятел, от една паница да ядем остатъци, които у нас кучетата не биха яли, една тирания да понасяме, един въздух да дишаме, заедно да страдаме, заедно да плачем… Плавахме по Хелеспонт, а после по Архипелага… Там е остров до остров и всичко в турски ръце… Двата бряга също… Целият свят!… Тежко беше. Денем неизразима горещина. Слънцето така пече, та сякаш дори водата гори от него, а когато тия блясъци започнат да треперят и да скачат по вълните, човек би казал, че пада огнен дъжд. Пот се лееше от нас, а езикът ни засъхваше, залепен за небцето… Нощем студът ни хапеше като куче… Надежда отникъде — нищо, само мъка, жал за изгубеното щастие, мъка и убийствен труд. Думите не могат да изразят всичко това… В едно пристанище, вече на гръцка земя, видяхме от борда ония славни развалини на храмове, издигнати още от древните гърци… Колона се издига там до колона сякаш от злато, а то мраморът е пожълтял така от старост. И се вижда добре, защото се издига на голо възвишение и небето там е като тюркоаз… После плавахме покрай Пелопонез. Ден следваше след ден, седмица след седмица, а ние с Дидюк не си бяхме казали нито дума, защото още упоритост и ожесточение живееха в нашите сърца… Но постепенно под Божията ръка взехме да омекваме. От тежкия труд и променливото време грешните ни меса почнаха почти да падат от костите; раните, нанасяни от камшика, гноясваха на слънцето. Нощем се молехме за смърт. Щом задряма, чувам как Дидюк казва: „Христе, помилуй! Светая пречистая, помилуй! Дай умерти!“ Той също чуваше и виждаше как аз протягах ръце към Богородица и нейното дете… И сякаш морският вятър издухваше омразата от сърцата… Все по-малко, все по-малко… Накрай, когато оплаквах себе си, оплаквах и него. Вече другояче поглеждахме един към друг… Нещо повече; почнахме да си помагаме. Когато се изпотях и капнех до смърт, той гребеше сам; когато с него станеше същото, тогава аз… Донесат ли паницата, всеки гледа да има и за другия. Но гледайте, ваши милости, какво нещо е човешката природа! Направо казано, ние вече се обичахме, но никой от нас не желаеше да признае това пръв… Корав човек беше той, украинска душа!… Докато веднъж бяхме страшно зле и ни беше много тежко, а разправяха през деня, че на другия ден ще се сблъскаме с венецианската флота… Храната също беше оскъдна и скъпяха всичко освен бича… Дойде нощ; ние стенем тихо и — той посвоему, аз помоему — се молим още по-горещо; гледам при светлината на месеца — сълзите му текат на струи по брадата. Сърцето ми се развълнува и казвам: „Дидюк, ами нали сме земляци, я да си простим провиненията.“ Като чу това — Боже, мили! — че като се разплака човекът му, че като скочи, та чак веригите му издрънчаха. През веслото паднахме в прегръдките си, зацелувахме се и заплакахме… Не мога да кажа колко дълго стояхме прегърнати, защото тогава бяхме забравили всичко, само се тресяхме от ридание…
170
Дори Херкулес (лат.) — съкратено от: „Nec Hercules contra plures!“ — „Дори Херкулес не може да се бори с мнозина!“. — Бел.прев.