Мелехович започна да чете, но преди да го свърши, спокойствието се възвърна върху лицето му.
— На вашите заповеди — каза той и върна писмото.
— Откога си започнал да кроиш измяна и какви съучастници имаш тук в Хрептьов?
— Значи, аз съм обвинен в предателство?
— Не питай, а отговаряй! — каза малкият рицар заплашително.
— Тогава ще дам такъв отговор: не съм възнамерявал никакво предателство, съучастници не съм имал; а ако съм имал, те са такива, които вие, ваши милости, няма да ги съдите.
Като чуха това, военните започнаха да скърцат със зъби и веднага няколко страшни гласа се обадиха:
— По-покорно, кучи сине, по-покорно! Пред по-достойни от себе си стоиш!
При тия думи Мелехович плъзна по тях поглед, в който светеше студена омраза.
— Аз зная какво съм длъжен на пан командира като мой началник — отговори той и се поклони повторно на Володиовски, — зная и това, че съм по-долен от ваши милости, затова не търся компанията ви; ваша милост (тук той отново се обърна към малкия рицар) ме питаше за съучастници; аз имам двама в тази си работа: единият е пан новогродският подстолник Богуш, а другият — великият коронен хетман.
Като чуха тия думи, всички се слисаха и някое време цареше мълчание, накрай пан Володиовски замръдна мустачки и попита:
— Какво значи това?
— Това — отговори Мелехович, — че Кричински, Моравски, Творовски, Александрович и всички други наистина преминаха към ордата и вече много злини нанесоха на отечеството, но не намериха щастие в новата си служба, а може и съвестта им да се е пробудила — важното е, че ги боли от прозвището предатели. Пан хетманът добре знае това и нареди на пан Богуш и на пан Мишлишевски да ги привлекат отново под знамето на Жечпосполита, а пан Богуш използва мене за това и ми заповяда да вляза във връзка с Кричински. Аз имам в квартирата си писма от пан Богуш, които мога да покажа и на които, ваша милост, ще повярваш повече, отколкото на думите ми.
— Иди с пан Снитко за тия писма и ги донеси веднага.
Мелехович излезе.
— Ваша милост панове — каза бързо малкият рицар, — ние може би много онеправдахме този войник с прекалено бързото си обвинение, защото ако той притежава такива писма и казва истината — а аз почвам да мисля, че е така, — тогава той е не само прославен с военните си подвизи рицар, но и човек, който мисли за доброто на отечеството си и трябва да бъде награден, а не обвинен неоснователно. За Бога, ще трябва бързо да поправим това!
Другите бяха потънали в мълчание и не знаеха какво да кажат, а пан Заглоба бе притворил очи и тоя път се преструваше, че дреме.
В това време Мелехович се върна и подаде на Володиовски писмо от Богуш.
Малкият рицар зачете, както следва:
„От всички страни чувам, че няма друг по-подходящ за такава работа от тебе, и това е поради чудната обич, която те хранят към тебе. Пан хетманът е готов да им прости и поема отговорността за прошка и от страна на Жечпосполита. С Кричински поддържай чрез сигурни хора колкото е възможно по-честа връзка и му обещай praemium. Пази внимателно тайна, защото иначе би погубил всички тях. Само на пан Володиовски можеш да откриеш arcana, защото той е твой началник и е в състояние много да те улесни. Не си жали труда и грижите, като имаш предвид, че finis coronat opus177 и бъди сигурен, че за тази твоя готовност нашата майка ще те награди със същата обич.“
— Ето ми наградата! — измърмори мрачно младият татарин.
— За Бога, защо не си споменал нито дума никому?! — възкликна Володиовски.
— Аз исках да кажа всичко на ваша милост, но нямаше кога, защото боледувах след оная злополука; пред техни милости (тук Мелехович се обърна към офицерите) ми беше заповядано да пазя тайна и навярно ваша милост ще благоволиш да заповядаш и на техни милости да мълчат, за да не погубим тия хора.
— Доказателствата за твоята честност са толкова очевидни, че и слепият не би могъл да ги отрече — каза малкият рицар. — Продължавай работата с Кричински. Никаква пречка няма да имаш в това отношение, а помощ, за което ти подавам ръка като на достоен кавалер. Ела днес на вечеря у мене.
Мелехович стисна подадената му ръка и се поклони за трети път. И другите офицери тръгнаха към него от всички страни, като казваха:
— Ние не сме те познавали, но който обича честността, той няма да отбегне днес ръката ти.
Обаче младият липковец се изправи внезапно и наведе назад глава като хищна птица, готова да кълве.
— Пред по-достойни стоя — каза той. После излезе от стаята.
След излизането му се вдигна глъч. „Нищо чудно — говореха офицерите помежду си, — сърцето му е още възмутено от това обвинение, но ще му мине. Ние ще трябва да се отнасяме към него другояче. Той има истинска рицарска фантазия! Знаел е хетманът какво прави! Чудеса стават, да, да!…“