Пан Снитко тържествуваше скрито и накрай не можа да издържи, приближи се до пан Заглоба, поклони се и рече:
— Прощавай, ваша милост, но ето че този вълк не е предател…
— Не е предател ли? — отвърна Заглоба. — Предател е, само че благороден предател, защото изменя не на нас, а на ордата… Не губи надежда, ваша милост пане Снитко, всеки ден ще се моля за ума на ваша милост, може би свети дух ще се смили!
Баша се радваше много, когато пан Заглоба й разказа цялата работа, защото тя изпитваше симпатия и съчувствие към Мелехович.
— Ще трябва — казваше тя — двамата с Михал нарочно да вземем и него в първия опасен поход и по тоя начин да му окажем най-добре доверие.
Но малкият рицар започна да милва Башка по розовото й лице и отговори:
— Ах ти, непоносима мухичке, знам те аз! Не мислиш ти за Мелехович, ами ти се иска да хвръкнеш из степта и да вкусиш от боя! Знам си аз…
След тия думи започна буйно да я целува по устата. Mulier insidiosa est!178 — каза Заглоба сериозно.
В това време Мелехович седеше в квартирата си с изпратения му липковец и разговаряха тихо. Те бяха седнали толкова близо един до друг, че челата им почти се допираха. Светилникът с овча лой гореше на масата и хвърляше жълти отблясъци върху лицето на Мелехович, което въпреки цялата му хубост беше просто страшно — такава упоритост, жестокост и дива радост беше изписана върху него.
— Халим, слушай! — шепнеше Мелехович.
— Ефенди — отговори пратеникът.
— Кажи на Кричински, че е постъпил умно, като в писмото не е писал нищо, което би могло да ме погуби. Кажи му, че е умен. Нека никога да не пише ясно… Сега те ще ми вярват още повече… Всички! Самият хетман, Богуш, Мишлишевски, тукашният гарнизон — всички. Чуваш ли? Дано ги чума изпотръшка!
— Слушам, ефенди.
— Но по-напред трябва да отида в Рашков, а после да се върна тук.
— Ефенди, младият Нововейски ще те познае.
— Няма да ме познае. Виждал ме е вече при Калник, при Брацлав и не ме позна. Гледа ме, мръщи вежди, но не ме познава. Той беше на петнайсет години, когато избяга от къщи. Оттогава зимата покри осем пъти степта. Аз съм се изменил. Старият би ме познал, но младият няма да ме познае… Ще ти се обадя от Рашков. Кричински да бъде готов и да се върти наблизо. Ще трябва да бъдете във връзка с перкулабите179. В Ямпол също има наша хоронгва. Ще убедя Богуш да ми издейства заповед от хетмана за преместване в Рашков, защото там ще мога по-лесно да бъда във връзка с Кричински. Но тук трябва да се върна… трябва!… Не зная какво ще се случи, но някак ще се нареди… Огън ме гори, нощем сънят бяга от мене… Ако не беше тя, щях да умра…
— Благословени да са ръцете й.
Устните на Мелехович затрепераха, той се наведе още повече към липковеца и започна да шепне сякаш в треска:
— Халим! Благословени да са ръцете й, благословена главата, благословена земята, по която ходи — чуваш ли, Халим! Кажи им там, че съм вече здрав — благодарение на нея…
Двайсет и пета глава
Свещеник Камински, на младини войник и рицар с голям замах, седеше в Ушица и възстановяваше енорията си. Но понеже черквата беше в развалини, а енориашите ги нямаше, този енорийски свещеник без стадо ходеше в Хрептьов и там прекарваше по цели седмици, за да поучава рицарите.
Като изслуша внимателно разказа на пан Мушалски, няколко вечери по-късно каза следното на събраните:
— Аз винаги съм обичал да слушам такива разкази, в които тъжните преживелици имат щастлив край, понеже от тях се вижда, че когото пази ръката Божия, той винаги може да се измъкне от примките на ловците и да се върне под покрив дори от Крим.
Затова нека всеки от ваши милости запомни веднъж завинаги, че за Господа-Бога няма нищо невъзможно и нека дори в най-тежка опасност да не губи вяра в неговото милосърдие.
Ето, това е!
Похвално е, че пан Мушалски е обикнал прост човек с братска любов. Пример за това ни е дал самият спасител, който, макар да произхожда от царска кръв, е обичал простите хора, мнозина от тях е направил апостоли и им е помогнал да се издигнат, та сега да заседават в небесния сенат.
Но едно нещо е частната любов, а друго всеобщата, на един народ към друг, каквато обич нашият Господ, спасителят, ни е заповядал не по-малко грижливо да спазваме. А къде е тя? Когато човек се огледа по света, навсякъде вижда ожесточеност в сърцата, сякаш хората слушат дяволските, а не Божиите наредби.
— Ваше благоговейнство — отговори пан Заглоба, — ти мъчно можеш да ни убедиш, че трябва да обичаме турчина, татарина или другите варвари, които и сам Господ-Бог трябва да презира.