— Аз не ви увещавам към такова нещо, но поддържам, че децата eiusdem martis180 трябва да се обичат, а ето че вместо това от буната на Хмелницки досега, или от трийсет години, всички тия места не изсъхват от кръв.
— А по чия вина?
— Който пръв си признае вината, на него Бог пръв ще прости.
— Ти, ваше благоговейнство, днес носиш духовни дрехи, но на младини, както чуваме, хубаво си биел бунтовниците…
— Биех ги, защото бях длъжен като войник — и не това е мой грях, а задето ги мразех като чумата. Аз имах свои лични поводи, за които няма да говоря, защото това са стари времена и тия рани са вече засъхнали. Но се разкайвам, че вършех повече, отколкото бях длъжен. Под свое командване имах сто души от хоронгвата на пан Неводовски и често излизах самостоятелно и с тях палех, колех, бесех… Ваши милости знаете какви времена бяха. Палеха и колеха татарите, повикани от Хмеля, палехме и колехме и ние, казаците също така навсякъде оставяха само гола земя и си позволяваха още по-грозни жестокости от нас и татарите. Няма нищо по-страшно от вътрешните размирици!… Никой не би могъл да каже какви времена бяха тогава — достатъчно е само това, че и ние, и те приличахме повече на бесни кучета, а не на хора… Веднъж съобщиха на частта ни, че бунтарите обсаждат пан Рушецки в неговата крепост. Изпратиха на помощ мен с моите хора. Пристигнах късно. Крепостта му беше вече сравнена със земята. Аз обаче нападнах пияните селяци и изклах по-голямата част, малцина само се скриха из нивите; тях заповядах да ги хващат живи и да ги бесят за пример. Но къде? По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. В цялото село не беше останала нито една сграда, нито едно дърво, дори дивите круши, които растяха самотно по синорите, бяха изпосечени. Нямах време да правя бесилки; а и гора нямаше никъде наблизо — степи. Какво да се прави? Вземам моите пленници и тръгвам. Все ще се намери някакво клонесто дъбче. Минавам една миля, минавам две — степ и степ, докъдето ти поглед стига. Най-сетне попадаме на следи от някакво село, беше надвечер; гледам, разглеждам: тук-таме купища въглени, а останалото сива пепел! Отново нищо! Но на едно малко възвишенийце беше останал кръст, голям, дъбов, изглежда, направен неотдавна, защото дървото никак не беше още почерняло и светеше при залеза като от огън. На него беше окачен Христос от тенекия, изрязан и така боядисан, че едва като се приближиш отстрани и видиш тънката тенекия, ще разбереш, че не виси истинско тяло; но отпред лицето беше като живо, само малко побледняло от болка, и трънен венец, и очите повдигнати нагоре със страхотна тъга и жал. Когато видях кръста, в главата ми се мярна мисълта: „Ето дърво, друго нямаш“ — но веднага се уплаших. В името на отца и сина, няма да ги беся на кръста! Но помислих, че ще зарадвам очите на Христос, ако заповядам тия, които са пролели толкова невинна кръв, да бъдат съсечени пред неговото лице, и казвам: „Мили Боже, представи си, че това са ония евреи, които са те приковали на кръста, защото тия не са по-добри от тях.“ И веднага заповядах да ги вземат един по един, да ги отвеждат на могилката при кръста и там да ги съсичат. Между тях имаше стари, побелели селяни и момчета! Първият, когото докараха, каза: „В името на Божието страдание, в името на тоя Христос, помилвай ме, пане!“ А аз на това: „Сечи го!“ Драгунът удари и отсече… Докараха втория, той същото: „В името на милостивия Христос, помилвай!“ А аз отново: „Сечи го!“ Същото с третия, четвъртия, петия; бяха четиринайсет и всеки ме заклинаше в името на Христа… Залезът вече беше угаснал, когато свършихме. Заповядах да ги наслагат в кръг около подножието на кръста… Глупак! Мислех, че с тази гледка ще насладя единородния… а те някое време движеха ту ръце, ту крака, от време на време някой се мяташе като риба, извадена от вода, но всичко това беше съвсем кратко; скоро силата напусна телата им и те лежаха тихо като венец…
А понеже настана пълен мрак, реших да нощуваме тук, макар че нямаше с какво да запалим огън. Бог беше дал топла нощ, та моите хора налягаха върху черги, а после отново отидох при кръста, за да прочета всекидневните си молитви пред краката на Христос и да се предоставя на неговото милосърдие. А мислех, че молитвата ми ще бъде приета с благодарност, защото денят ми беше преминал в труд и в такива дела, които смятах за своя заслуга.
Често на отрудения войник се случва да заспи, щом започне вечерната си молитва. Това се случи и на мене. Драгуните, като видели, че съм коленичил, с глава, опряна на кръста, смятали, че съм потънал в набожни размишления, и никой от тях не искал да ме прекъсва; а очите ми се притвориха веднага и странен сън ме осени от тоя кръст. Няма да кажа, че съм имал видение, защото бях и съм недостоен за него, но заспал дълбоко, аз видях като наяве цялото мъчение на Христа… При вида на тия страдания на невинния агнец сърцето ми се сломи, сълзи потекоха от очите ми и ме обзе безкрайна жалост. „Господи — казвам, — аз имам шепа добри момчета: искаш ли да видиш какво може нашата конница, кимни само с глава и аз в миг ще понеса на сабите ни тия твои палачи.“ Щом казах това, всичко изчезна от очите ми, остана само кръстът, а на него Христос, който плачеше с кървави сълзи… А аз прегръщам подножието на светото дърво и също така ридая. Не зная колко продължи това, но след известно време, като се поуспокоих, отново рекох: „Господи, Господи! Та нали ти беше проповядвал светото си учение между закоравелите евреи? Ако беше дошъл от Палестина в нашата Жечпосполита, никога нямаше да те разпънем на кръст, но щяхме да те приемем сърдечно, да те надарим с всякакви блага и да ти дадем гражданство за възвеличаване на още по-голямата твоя Божия слава. Защо не направи така, Господи?“