— От пан Мотовидло ли? — попита Володиовски, когато конникът спря коня си до самия него.
— Тъй вярно, ваша милост!
— Какво има?
— Преминаха Шероци брод; после, привлечени от мученето на воловете, тръгнаха към Калушик. Там взеха воловете и сега стоят на Юрково поле.
— А къде е пан Мотовидло?
— Преградил е пътя от възвишението, а пан Мелехович откъм Калушик. Другите хоронгви — не зная.
— Добре — каза Володиовски, — аз зная; бързай при пан Мотовидло и кажи да затварят пътищата. А отделни хора да разпрати по половината път до пан Мелехович. Тръгвай!
Войникът легна върху седлото и препусна така, че чак далакът на коня изведнъж заигра, и скоро изчезна. А те продължиха пътя си още по-тихо, още по-предпазливо… В това време съвсем се развидели. Мъглата, която на разсъмване се беше вдигнала от земята, изчезна съвсем, а на източната страна на небето се появи дълга светла и розова ивица, чиято светлина и розовина започна да обагря въздуха, височините, зъберите на далечните долища и върхове.
Ненадейно до ушите на конниците достигнаха някакви безредни крякания откъм Днестър и високо пред тях се появи грамаден орляк гарвани, които летяха към изгрева. Отделни птици всеки миг се откъсваха от орляка и вместо да летят право напред, започваха да правят кръгове над степта, както правят усорлиците и ястребите, когато търсят плячка.
Пан Заглоба вдигна сабята си нагоре, посочи с острието й гарваните и каза на Баша:
— Да се чудиш на разума на тия птици. Щом някъде предстои битка, те веднага долитат от всички страни, като че ли някой ги изсипва от чувал. Когато се движи само една войска или ще се срещнат приятелски, гарвани не се виждат. Така умеят тия дяволи да отгатват човешките намерения, при все че никой не им ги съобщава. Само със sagacitas narium181 не е достатъчно да се обясни това и ти можеш наистина да се чудиш.
В това време птиците се приближиха значително, като грачеха все по-силно, а пан Мушалски се обърна към малкия рицар, удари с ръка по лъка си и рече:
— Пане командир, нали позволяваш да сваля един гарван за удоволствие на пани командиршата? От това няма да се вдигне шум.
— Свали, ваша милост, дори два — каза Володиовски, защото знаеше каква слабост има старият войник да демонстрира умелата си стрелба с лък.
При тия думи несравнимият стрелец посегна с ръка зад гърба си и извади една переста стрела, после я сложи на тетивата, вдигна лъка и главата си нагоре и зачака.
Орлякът се приближаваше все повече. Всички спряха конете и гледаха любопитно към небето. Внезапно се чу жалният стон на тетивата, подобен на изпискване на лястовица, и стрелата полетя и изчезна към орляка.
За миг можеше да се помисли, че пан Мушалски не е улучил, но ето че една птица се преметна и се сниши право над главите им, после запада все по-надолу към земята, като се премяташе непрекъснато, докато най-сетне взе да пада с разперени криле, също като лист, който се люшка из въздуха.
След малко птицата падна на няколко крачки пред коня на Баша. Стрелата я беше пронизала цяла и острието светеше над гърба й.
— Дано е добър знак — каза пан Мушалски и се поклони пред Баша. — Аз ще наблюдавам отдалече моята голяма благодетелка, пани командиршата, и в случай на нужда пак ще пусна стреличка, дай, Боже, също така сполучливо. Дори да избръмчи близо до ваша милост, уверявам, че няма да те нарани.
— Аз не бих искала да бъда на мястото на оня татарин, когото ваша милост ще вземеш за прицел! — отговори Баша.
Но по-нататъшният разговор беше прекъснат от пан Володиовски, който посочи една доста голяма могила, отдалечена на няколко хвърлея, и рече:
— Там ще спрем…
След тия думи тръгнаха тръс. Когато стигнаха на половината път до могилата, малкият рицар поръча да забавят крачка, а близо до самия връх да спрат конете.
— Няма да отиваме на самия връх — каза той, — защото при такава светла утрин биха могли да ни забележат отдалече, но ще слезем от конете и така ще се приближим до ръба, че само главите ни да се показват малко.
При тия думи той скочи от коня си, а след него Баша, пан Мушалски и няколко други. Драгуните останаха под върха и държаха жребците, а те се придвижиха чак до мястото, където хълмът изведнъж се спускаше надолу почти като отвесна стена.
В подножието на тая стена, висока няколко десетки лакти, растеше тесен пояс от доста гъсти храсти, а по-нататък се простираше ниска, равна степ, която от тая височина можеше да бъде обхваната с поглед на много далечно разстояние.
Тая равнина, пресечена от малък поток, който течеше към Калушик, беше също така покрита с китки храсти както подножието на скалата. От най-голямата китка тънки ивици дим се виеха към небето.