— Виждаш ли — каза Володиовски на Баша — неприятелят се е спотаил там.
— Виждам пушеци, но не виждам нито хора, нито коне — отговори Баша с разтуптяно сърце.
— Защото ги закриват храстите, опитното око обаче може да ги съзре. Гледай ето там: два, три, четири, цял куп коне се виждат; един е пъстър, друг — съвсем бял, а оттук изглежда син.
— Скоро ли ще се спуснем при тях?
— Ще ни ги докарат тук, но има време, защото от онази китка храсти до нас ще е около четвърт миля182.
— Къде са нашите?
— Виждаш ли ей там оная малка горичка? Хоронгвата на пан подкоможи в тоя момент трябва вече да стига до нея. Навярно след малко Мелехович ще се покаже ето от тая страна. Другата хоронгва от шляхтичи ще ги атакува откъм оня камък. Щом видят хора, те сами ще тръгнат насам, защото оттук могат лесно да минат към реката покрай гъсталака, а от оная страна има страшно стръмен дол, през който не може да мине никой.
— Значи, те са в клопка?
— Както виждаш.
— За Бога! Едва стоя вече! — възкликна Баша. Но след малко:
— Михалко, ами ако бяха умни, какво биха направили?
— Щяха да полетят с целия си устрем срещу хоронгвата на пан подкоможи и да я прегазят. Тогава биха били свободни, но те няма да направят това, преди всичко понеже не обичат да се сблъскват с редовна конница и, второ, понеже ще се страхуват, че в гората дебне по-голяма войска, та затова ще полетят към нас.
— О! Но ние не ще можем да ги спрем: имаме само двайсет души.
— А Мотовидло?
— Вярно? Ха! Но къде е той?
Вместо отговор Володиовски изкряка внезапно, както кряка ястреб или сокол.
Веднага многобройни крякания му отговориха от подножието на хълма. Това бяха войниците на Мотовидло, които се бяха спотаили в храстите толкова добре, че Баша, която беше застанала над самите тях, никак не ги бе видяла.
И тя гледаше слисана някое време ту надолу, ту към малкия рицар, после бузите й изведнъж пламнаха в огън и тя хвана мъжа си за шията.
— Михалко, ти си най-големият военачалник на света!
— Имам само по-голям опит — отговори Володиовски, като се усмихваше. — Ама ти не ми скачай тук от радост и помни, че добрият войник трябва да бъде спокоен.
Но предупреждението не помогна никак. Баша беше сякаш в треска. Искаше й се веднага да яхне коня и да се спусне от възвишението, за да се присъедини към частта на Мотовидло. Но Володиовски я задържа още, защото искаше тя да види добре началото.
В това време утринното слънце изгря над степта и покри цялата равнина със студена, бледозлатиста светлина. Близките китки храсти светнаха весело, по-далечните и по-неясни се очертаха по-забележимо; скрежът, който се виждаше на места из долищата, започна да лъщи трепетливо, въздухът стана много прозрачен и погледът можеше да лети почти без граници към далечината.
— Хоронгвата на пан подкоможи излиза от горичката — обади се пан Володиовски. — Виждам хората и конете!
Наистина те започнаха да излизат от края на гората и да се чернеят като дълга линия по силно покритата със скреж крайгорска ливада. Бялото пространство между тях и гората постепенно започна да се увеличава. Изглежда, че те не бързаха особено много, защото желаеха да дадат време на другите хоронгви.
Сега Володиовски се обърна наляво.
— Ето го и Мелехович! — каза той. А след малко добави:
— И хората на пшемиския ловчи пристигат. Никой не е закъснял ни най-малко.
Тук мустачките му се раздвижиха живо:
— Нито един не би трябвало да избяга! Сега на конете!
Бързо се обърнаха към драгуните, скочиха на седлата и почнаха да се спускат по страната на хълма между храстите в дола, където се намериха всред войниците на пан Мотовидло.
После вече всички вкупом се приближиха до края на храстите, спряха там и загледаха напред.
Изглежда, че неприятелят видя приближилата хоронгва на пан подкоможи, тъй като в същия момент групи конници се изсипаха от гъсталака, който растеше насред равнината, сякаш някой беше подплашил стадо сърни. С всеки миг се изсипваха все повече и повече. Слети в една верига, отначало те се движеха в тръс по края на гъсталака; конниците бяха налягали върху конските вратове и отдалече можеше да се помисли, че това е конско хергеле, което се носи като дълга линия покрай храсталаците. Изглежда, че те още не бяха сигурни дали тая хоронгва отива към тях и вече ги е видяла или това е само войскова част, която претърсва околността. В последния случай те можеха да се надяват, че храстите все още ще ги скрият от очите на войниците.
От мястото, където Володиовски стоеше начело на хората на Мотовидло, се виждаха отлично неуверените и колебливи движения на чамбула, които напълно наподобяваха движенията на диви животни, надушили опасност. Когато татарите достигнаха до средата на храсталаците, те се понесоха по-бързо. Но изведнъж, щом първите редици стигнаха до откритата степ, спряха внезапно конете, а заедно с тях се спря и цялата банда.