Дигин продължаваше с речта си:
— А също така и изпитание за бързина, защото времето на всички участници ще се засича…
— Боже господи, свършвай!
Най-накрая Дигин си изпусна нервите. Откъсна мегафона от устата си.
— Майната ти, Лий, млъквай!
Това предизвика нов взрив от смях. На Хедър всичко й се струваше изкривено, сякаш гледаше филм, чийто звук изоставаше с няколко секунди от действието. Сега не можеше да спре да наблюдава — към тази самотна дъска, само няколко сантиметра дърво, закачено на петнайсет метра над земята. Скокът беше традиция, повече за забавление, отколкото за нещо друго. Просто гмуркане във водата. Това обаче щеше да е гмуркане към твърдата земя. Паднеше ли, нямаше шанс да оцелее.
За миг сред тълпата се възцари смут, когато двигателят на камиона спря. Всичко потъна в мрак и няколко души изкрещяха протестиращо. Когато след няколко секунди двигателят отново се включи, Хедър видя Мат: стоеше в светлината на фаровете и се смееше, пъхнал ръка отзад в дънките на Делони.
Стомахът й се сви. Странно, но точно защото бе заврял ръка плътно до задника на Делони — й прилоша повече дори от това, че ги видя заедно. Нея никога не я бе докосвал по този начин. Дори се беше оплаквал, че двойките, които стоят така, с ръката на момчето до задника на момичето, трябва да ги гръмнат.
Може би е мислел, че Хедър не е достатъчно хубава. Може би се е срамувал от нея.
Може би просто е лъгал, за да пощади чувствата й.
Може би изобщо не го е познавала.
Тази мисъл я изпълни с ужас. Ако не познаваше Мат Хепли — момчето, което някога й ръкопляска, след като тя изреди на един дъх цялата азбука, което веднъж дори видя, че има малко менструална кръв отпред на белите си шорти, но не го направи на въпрос и се престори, че не му е гадно, — тогава значи не можеше да се надява, че познава всички тези хора и знае на какво са способни.
Ненадейно забеляза, че се е възцарила тишина, пауза в потока на смеха и разговорите, сякаш всички си бяха поели въздух наведнъж. И осъзна, че Ким Холистър излиза на дъската високо над главите им с ужас, изписан на мъртвешки бялото лице, и че състезанието е започнало.
Изминаха четирийсет и седем секунди, преди Ким да пресече. Влачеше се съвсем бавно и винаги държеше десния си крак пред левия. Когато стигна до втората водна кула, на сигурно място, тя я прегърна за миг с две ръце и тълпата долу издиша като един човек.
После Феликс Харт зае мястото на Ким: той измина пътя още по-бързо, с късите отсечени стъпки на акробат. След него Мърл Трейси. Още преди да е завършил опасното пресичане, Дигин вдигна мегафона и изрева следващото име.
— Хедър Нил! Хедър Нил, на сцената!
— Късмет, шоколадче Хийт[5]! — пожела й Натали. — Не поглеждай надолу.
— Благодаря — отговори автоматично Хедър, макар че съветът й се стори абсурден. Когато си на височина петнайсет метра във въздуха, накъде другаде можеш да гледаш освен надолу?
Струваше й се, че се движи в абсолютна тишина, макар да знаеше, че това не е много вероятно — Дигин за нищо на света не можеше да си откъсне устата от този глупав мегафон. Просто й се струваше така, защото беше уплашена — уплашена, но все още мислеше, глупаво и нещастно, за Мат и се питаше дали в този момент я гледа, все още заврял ръка отзад в дънките на Делони.
Започна да се катери по стълбата, подпряна на едната страна на източната водна кула, и скованите й пръсти започнаха да се местят по студения хлъзгав метал. Мина й през ума, че в момента той сигурно й гледа задника и опипва задника на Делони, и това наистина беше извратено.
После се сети, че всеки може да й види задника, и за миг се паникьоса, докато се питаше дали линиите на бикините й се забелязват през дънките, защото не можеше да понася прашки и не разбираше момичетата, на които им харесваше.
Вече беше на средата на стълбата, когато й хрумна още нещо: ако се притеснява толкова за линиите на бельото си, всъщност не може да е наистина уплашена от височината. За първи път започна да се чувства по-уверена.
Дъждът обаче беше проблем. Стъпенките под пръстите й се плъзгаха. Капките замъгляваха зрението й и караха подметките на маратонките й да се хлъзгат. Когато най-накрая стигна до малкия метален ръб, който обикаляше периферията на водохранилището, и се изправи, страхът се върна с цялата си сила. Нямаше за какво да се хване — зад гърба й имаше само гладък мокър метал. Всичко друго наоколо беше въздух. Само няколко сантиметра разделяха живота и смъртта.
От стъпалата към прасците й се плъзна някакво туптене, вля се в дланите й и за миг тя се уплаши не да не падне, а да не скочи, да не излети в тъмния въздух.
5
Игра на думи: на английски името на шоколадовото блокче