— Изпратете ми есемес, когато трябва някой да ви прибере, госпожо.
Хедър затвори вратата. Ан прекоси двора и се приближи към нея.
— Това ли е гаджето ти? — попита тя и заслони очи с ръка.
Бишъп започна да обръща.
Въпросът беше толкова неочакван, че лицето на Хедър пламна.
— Не, не — отговори бързо тя и се извърна от колата, сякаш, ако още ги гледаше, Бишъп щеше да разчете разговора от езика на тялото й.
— Сладък е — установи делово Ан, махна му с ръка и Бишъп натисна клаксона, преди да потегли.
Изчервяването се превърна в огън, който обхвана цялото й тяло. Хедър скръсти ръце на гърдите си, а после пак ги отпусна. За щастие Ан като че ли не забеляза.
— Радвам се, че дойде — усмихна се тя, сякаш Хедър просто се бе отбила да я види. — Хайде да те разведа наоколо.
Хедър изпита облекчение, че Ан сякаш одобрява дрехите, които бе избрала: чисти дънки, маратонки и мека неравна риза, която някога беше на Бишъп, преди той инцидентно да я смали в пералнята. Не искаше да изглежда размъкната, но пък Ан й беше казала да облече дрехи, които спокойно може да оклепа, а тя не искаше да изглежда така, сякаш не я е слушала.
Двете тръгнаха към къщата. Петлите все още търчаха наоколо като луди и Хедър забеляза от другата страна на двора кокошарник, в който дузина кокошки с жълти пера се разхождаха, кълвяха и се перчеха на слънцето. Кучетата продължаваха да вдигат врява. Бяха три, включително Глупчо, обикаляха край едно малко заграждение и енергично лаеха.
— Имате много животни — отбеляза тя и веднага се почувства като глупачка. Пъхна ръце в ръкавите си.
Но Ан се засмя.
— Ужасно е, нали? Просто не мога да спра.
— И така, това ферма ли е?
Хедър не виждаше никакви фермерски инструменти, но не познаваше нито един човек, който да гледа пилета, защото му е приятно.
Ан повторно се разсмя.
— Не. Понякога давам яйцата на благотворителни организации, които изхранват бедните. Но не изкарвам нищо друго освен птичешки курешки, кучешко ако, какво ли не ако.
Тя отвори вратата на къщата, за да влезе Хедър. Момичето си помисли, че навярно ще прекара цялото лято в риене на тор.
— Съпругът ми, Лари, обичаше животните — продължи Ан, докато влизаше след Хедър в къщата.
Озоваха се в най-хубавата кухня, която Хедър бе виждала някога. Дори кухнята на Нат не можеше да се мери с нея. Стените бяха боядисани в кремаво и жълто, шкафовете бяха от светлокафяво дърво, изсветляло почти до бяло от слънцето, което надничаше през два големи прозореца. Плотовете бяха безупречно чисти. Тук не се виждаше и една мравка. До стената имаше лавици с наредени на тях керамични изделия в синьо и бяло, както и малки порцеланови фигурки: миниатюрни коне, котки, магарета и прасета. Хедър почти се боеше да помръдне, сякаш само една крачка в грешната посока можеше да разбие всичко на парчета.
— Чай? — попита Ан.
Хедър поклати глава. Не познаваше никого, който пие чай в живота — само британците в телевизионните минисериали.
Ан напълни един чайник и го стовари на печката.
— Преместихме се тук от Чикаго.
— Наистина ли? — издърдори Хедър. Най-отдалеченото от Карп място, до което беше стигала, беше Олбъни — веднъж по време на училищна екскурзия и веднъж, когато майка й трябваше да се яви в съда, защото караше с изтекла книжка. — И как е в Чикаго?
— Студено — отговори Ан. — През десет месеца от годината ти замръзват топките. Но през другите два е божествено.
Хедър не отговори. Ан не приличаше на човек, който употребява думи като „топки", и тя я хареса малко повече заради това.
— С Лари се занимавахме с продажба на реклами. Заричахме се, че някой ден ще се преместим. — Ан вдигна рамене. — А после той умря и аз го направих.
И този път Хедър не каза нищо. Искаше да попита как и кога е умрял мъжът й, но не знаеше дали е уместно. Не искаше Ан да реши, че е обсебена от смъртта или нещо такова.
Водата кипна, Ан напълни чашата си и я насочи обратно към вратата, през която бяха влезли. Чувстваше се странно; докато двете прекосяваха двора, от чая се издигаше пара и се смесваше с леката утринна мъгла. Чувстваше се като героиня от някой филм за някаква ферма някъде много далеч.
Двете завиха покрай ъгъла на къщата и кучетата отново се разлаяха.
— Млъквайте! — скастри ги Ан, но дружелюбно.
Те не й обърнаха внимание.
Докато вървяха, Ан не спираше да говори.
— Това тук е бараката за хранене — каза, докато отключваше една от малките варосани постройки и я отваряше с една ръка. — Опитвам се да поддържам всичко организирано, за да не се окаже, че хвърлям зърна на кучетата и се опитвам да нахраня някоя кокошка с едро смляно брашно. Не забравяй да угасяш лампите, преди да заключиш. Дори не искам да споменавам какви сметки плащам за електричество.