— Ти си моя! — прошепна той в косите й. — Разбрах, че си моя, от момента, в който те видях. — Той се обърна и я положи на земята, излегна се до нея и я целуна по челото, след това отново завладя устата й.
Когато посегна да разкопчее копчетата на блузата й, Сара рязко се изправи и го отхвърли от себе си.
— Какво има? — зачервеното му лице беше на сантиметри от нейното.
— Нужно ли е да ти обяснявам? За тази игра са нужни двама. — Сара стана и се отдалечи към потока, като отново натъпка блузата в панталоните си.
Чу го да се приближава към нея, след миг Калид сграбчи ръката й и я обърна рязко към себе си. Лицето му бе навъсено и мрачно.
— Би трябвало да те оставя тук. Ще минат дни, преди да те намери някой! — извика той, вбесен от държанието й.
— Няма да направиш това. И знаеш ли защо? За великия паша е от първостепенно значение да до каже, че може да ме пречупи.
— Мога да те пречупя с голи ръце, но това едва ли ще пречупи магарешкия ти инат — отвърна уморено той, като рязко я пусна.
— Точно така. Тогава защо не се откажеш от мен? Сигурна съм, че можеш да намериш много по приятна женска компания в харема.
Лицето му представляваше безизразна каменна маска.
— Разбери едно. Никога няма да се откажа от теб. Ако не пожелаеш да споделяш леглото си мен, няма да те насилвам, но ти ще остарееш в харема, тялото ти ще изсъхне и никой мъж никога няма да прояви глупостта, която аз проявих преди малко. А сега върви при коня, преди да съм се изкушил да последвам първото си желание и да те оставя да изгниеш тук.
Сара се подчини; беше изморена, прекалено изморена да се бори с този мъж, изморена да крои планове за бягство, които знаеше, че никога нямаше да се осъществят, изморена да се пита защо никой не идваше да й помогне. Наистина ли бе изоставена тук сама, толкова далеч от дома?
Калид й помогна да се качи на коня и веднага подкара в галоп. Обратният път бе нещо съвсем различно. Калид мълчеше през цялото време, мускулите на гърба му бяха твърди като стомана, Сара чувстваше враждебността му. Когато се върнаха в конюшните, той слезе и й подаде ръка, без дори да я погледне. Евнусите, както обикновено, я чакаха, за да я придружат до покоите й.
ГЛАВА 5
Джеймс и Беатрис Уулкът вечеряха, когато в трапезарията влезе прислужникът им Листак.
— Имате посетител, мадам. Да го отпратя ли?
Джеймс се изправи и попи устните си със салфетката.
— Не, не, аз ще го приема. Не прекъсвай вечерята си, Беатрис, може би е управителят на магазина. Казах му да дойде и да ми даде отчет, когато приключи с инвентаризацията. Не предполагах, че ще свърши толкова скоро. Донеси кафе във всекидневната, Листак. С две чаши.
Прислужникът се поклони и се оттегли, а Джеймс се отправи по коридора към гостната. Малката стая бе подредена във викториански стил, на излъскания до блясък под имаше красив персийски килим, а на масите в стил Чипъндейл бяха поставени изящни, покрити с копринен абажур лампи. Сред цялото това западно великолепие Осман бей определено изглеждаше странно. Когато Джеймс влезе, Осман бързо се изправи. Джеймс веднага забеляза военната униформа, гордо изправените рамене и сериозното изражение на лицето на турчина.
— Случило ли се е нещо със Сара?
Беатрис Уулкът тъкмо довършваше десерта си, когато съпругът й се върна. По стиснатите устни и суровите бръчки около устата му веднага разбра, че се е случило нещо неприятно.
— Джеймс, какво има? — попита тя.
Джеймс бе пребледнял като смъртник. Той седна срещу нея, постави ръцете си на масата и сведе глава.
— За бога, Джеймс, кажи ми какво е станало! — Беатрис се изправи, заобиколи масата и се доближи до съпруга си.
— Сара е била продадена.
Беатрис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.
— Ка… какво?!
— Султанът я продал на пашата от Бурса. Капитанът на охраната на Топкапъ ме посети току-що. Той ми каза, че пашата много харесал Сара, а султанът му я продал срещу някаква много ценна наследствена вещ и огромна сума пари.
— О, Господи! — извика Беатрис и пребледня.
— Очевидно, според турския закон, всяка жена, намираща се в харема на султана, е негова собственост и той може да постъпва с нея както му харесва.
— Ти знаеше ли това, когато уреди тя да отиде там?
— Разбира се, че не, за какъв ме вземаш? — отвърна разгорещено Джеймс, като впи поглед в жена си.
— Не знам, Джеймс, ти беше много нетърпелив да я изпратиш там. Мислеше си, че това може да помогне на бизнеса ти.