— Урок по география ли ще имаме? — попита Сара.
— Искам да науча повече за страната ти.
— Откъде си намерил тази карта?
— Мога да намеря без проблеми почти всичко, kourista. На съответната цена, разбира се.
— Включително и хора — отвърна саркастично тя. Калид вдигна ръка.
— Тази вечер не искам да споря. Ще ми покажеш местата, за които ще те попитам.
— Добре — отвърна Сара.
Ще му каже каквото иска. Той ще е доволен, а със сигурност това ще е по-интересно, отколкото справочникът на Хайкър.
— Къде е Вашингтон, където работи правителството ви?
Сара посочи столицата, която се намираше между Мериленд и Вирджиния, на река Потомак.
— Мислех си, че се намира в центъра на страната — каза Калид.
Сара поклати глава.
— А къде е Бостън?
Сара посочи на север, където се намираше родният й град, на брега на Атлантическия океан.
— А градът в кой район е?
— Нарича се щат. Масачузетс.
— Маса… о, не мога да го изрека.
— Ма-са-чу-зетс — повтори бавно Сара. Калид я имитира със забележителен успех.
— А родителите ти? Те откъде са?
— Баща ми беше от Бостън. Майка ми бе от Ню Хемпшиър, ето тук.
Калид проследи пръста й, който се движеше по картата.
— А всичко това? — Той посочи на запад. — Какво се намира тук?
— Останалата част от страната. Тя е голяма — три хиляди мили от единия до другия бряг, между двата океана. Как е възможно да си учил в Оксфорд и да не знаеш тези неща?
— В Оксфорд учих за Англия, а не за Съединените щати. Ти самата какво знаеше за Отоманската империя, преди да дойдеш тук?
Той, разбира се, имаше право.
— А къде работеше? — продължи да пита Калид.
— В Бостън. Преподавах в едно училище там.
— Училище?
— Основно училище. До четвърти клас.
Калид вдигна въпросително вежди.
— Децата са около десетгодишни.
— И никога ли не си искала да имаш собствени деца? — Погледът на черните му очи проникваше до дъното на душата й.
— Да, някой ден. Когато настъпи подходящият момент.
— И когато се появи подходящият мъж?
— Да — отвърна предпазливо Сара.
Каква беше целта на този разговор? Досега той предпочиташе директния подход, а не учтивия разговор. Да не би да променяше методите си? Той беше опасен, Сара се страхуваше да му се довери и да се успокои.
В този момент в стаята влезе една прислужница, която носеше поднос с кафе. След като го остави на инкрустираната махагонова масичка пред Калид, момичето се оттегли.
— Седни — обърна се той към Сара и тя се отпусна на покрития с дамаска диван.
— Кафе? — предложи й Калид.
— В него има ли опиат? — Сара задържа погледа му. Той бе достатъчно възпитан, за да се усмихне.
— Позволи ми да ти задам един въпрос. Ако те бях отвел настрана в Топкапъ и те бях попитал дали ще дойдеш с мен, щеше ли да се съгласиш?
— Разбира се, че не.
— Тогава какъв избор ми остави, освен да те упоя и отвлека?
— Калид, никога ли не ти е хрумвало, че може и да не получиш това, което искаш?
— Не — отвърна искрено той и наля от кафето в изящна порцеланова чашка.
— Значи единствената ти алтернатива бе да ме отвлечеш?
— Да.
Сара изпусна дълбока въздишка.
— Изглежда Англия изобщо не ти е повлияла.
— Напротив — отвърна той с английски акцент. Наистина звучеше като англичанин. — Баба ми казва, че съм се превърнал в човек от Запада. Мисли, че моето желание към теб е чисто и просто английска приумица.
Сара извърна поглед, коленете й бяха отмалели. Това, че го чу да говори за влечението си към нея по този начин, имаше по-голям ефект от най-страстната му прегръдка. Сара се радваше, че е седнала, толкова отмаляла се чувстваше.
Калид й подаде чашка кафе.
— Може би наистина останах в Англия твърд много. Сега никъде не се чувствам у дома си.
— Мислех, че домът ти е тук.
Той се усмихна нерадостно.
— Говориш така, защото не си туркиня. За един турчин, аз съм твърде снизходителен. Тук се възхищават на силната ръка. А жените са объркани от моята… дискриминация. Според тукашните разбирания с колкото повече жени спи един мъж, толкова по-мъжествен е той, а аз просто не се побирам в представите им, тъй като в това отношение си имам друго мнение.
Сара едва не се задави с кафето си.
— Не бих се съгласила — отвърна тя, като се за кашля.
— Козем много се тревожи за мен — отбеляза тъжно Калид.
„Козем не бе свидетелка на двата ни последни спора, които бяха истински битки“, помисли си Сара, но на глас каза:
— Защо?
— Не споделя вкусовете ми.
— Моля?
— Мисли, че ти си твърде слаба, и се съмнява дали ще можеш да родиш деца.