Сара постави чашката на масата.
— Калид…
Той вдигна ръка, за да не го прекъсва.
— Не се тревожи, уверих я, че греши и в двата случая.
Сара отвори уста да протестира, но след това забеляза веселия блясък в очите му. Подиграваше ли й се?
— А сега — продължи той, като се приведе леко към нея — да продължим с урока.
През следващите два часа говориха за много и различни неща, след това Калид й каза, че може да се оттегли.
Докато вървеше към покоите си между двамата евнуси, Сара осъзна, че всъщност за пръв път се срещаше с Калид, без той да я докосне.
Измина още една седмица, преди Калид отново да я повика при себе си Сара се опита да си внуши, че не е разочарована. Разбираше, че нарочно я държеше в напрежение. Не знаеше дали ще изпрати да я повикат и ако го направеше, дали ще я докосне, така че се намираше в постоянно тревожно очакване.
Накратко, водеше живот на жена от харема.
Когато Мемтаз се втурна възбудена в стаята й, Сара разбра, че пашата отново я е повикал.
— Тази вечер ще правите компания на господаря, но преди това, през следобедните часове, ще отидете на открития базар Кахули. — Мемтаз плесна доволно с ръце.
— А това забавно ли е?
— Разбира се. Ще вземете сладкиши и питиета и ще спрете по обратния път за… — Мемтаз се поколеба.
— Пикник?
— Да, да! Пикник.
— Чия е тази идея? — попита подозрително Сара.
— Valide pashana мисли, че имате нужда да излезете извън двореца.
Сара дори за миг не повярва на това. Вече бе започнала да опознава старата жена и знаеше, че за тази покана тя има друг мотив и със сигурност си е наумила нещо.
— Ти няма ли да дойдеш? — обърна се Сара към дребната прислужница.
— Този път не. Но и преди съм излизала и вярвам, че някой ден пак ще го направя.
— Мемтаз, ти си познавала майката на Калид, така ли е? — попита замислено Сара.
— Да, мистрес. Познавах я много добре.
— Как изглеждаше тя?
— Като вас — отвърна Мемтаз и се усмихна.
— Като мен? Наистина ли?
— О, да. Тя също пристигна тук против волята си. Както вече ви казах, беше пленница. Но тя много обикна стария паша и изживя остатъка от живота си в щастие тук.
— И никога не е искала отново да се върне вкъщи?
— Мисля, че таеше в себе си копнеж, да, копнеж, който предаде на сина си. Той много искаше да отиде в Англия, да я види и заради нея.
— Как изглеждаше тя?
— О, беше изключително красива! След като я видя, пашата вече нямаше очи за никоя друга. До смъртта си не си взе друга жена.
— Тя беше ли руса?
— Не толкова, колкото вас. Нейната коса бе по тъмна, с цвят на кехлибар. Когато се усмихнеше, на страните й се образуваха трапчинки. Тя притежаваше и трапчинката на брадичката, която господарят ми е наследил. — Мемтаз се огледа из стаята. — Къде е вашето feradge?
— Моето какво?
— Воалът пред лицето ви. Може да излезете само ако го носите, забулена плътно до очите.
— Мемтаз, не мисля, че имам фередже. Откакто пристигнах тук, не съм излизала от двореца.
— О, да, разбирам. Ще ви донеса. Трябва да се приготвите. Фургоните ще бъдат тук в един часа.
Дрехата, за която говореше Мемтаз, обгръщаше раменете и главата и скриваше всичко, освен очите на жената. Когато жените се събраха пред Вратите на щастието, където стоеше и главният евнух, Ахмед, малката процесия изглеждаше като редица мумии или призраци.
Ахмед назначи двама евнуси да вървят от двете стани на всеки фургон и по един войник, за да ги управлява. Фургоните имаха балдахини от коприна с цвят на слонова кост, освен това имаха златни пискюли, седалките бяха покрити с плюш, върху тях имаше бродирани възглавници. Два еднакви фенера бяха поставени от двете страни на кочияша и всеки фургон бе теглен от хубави, охранени коне с еднакъв цвят. Най-отпред вървеше фургонът на Козем. На вратите му бяха изрисувани хералдическите знаци на пашата. Козем махна с ръка на Сара да се качи при нея.
Фургоните се движеха с умерено темпо по прашния, виещ се път от Двореца на орхидеята към пазара в Бурса, а под тях морето блестеше като огледало. Сега Сара виждаше пътя, по който бе минала през нощта, когато беше отвлечена. Вратът я заболя да се озърта, за да запомни нещо характерно от местността, което можеше да й послужи при евентуално бягство.
— Мислиш си как да избягаш, нали? — Гласът на Козем прекъсна мислите й. Сара се обърна и погледна старата жена. Воалът закриваше лицето й, виждаха се само блестящите черни очи. — Изглеждаш уплашена — продължи Козем. — Като че ли прочетох мислите ти, така ли е?
— Винаги се изненадвам, когато заговориш на английски — отвърна Сара.
— Глупости. Кроеше планове за бягство, както обикновено.