— Това е всичко, Ахмед. Искам да остана сам, докато дойде време да приема отново съветника по земеделието.
Ахмед се поклони и излезе, а Калид се зае да чете писмото, което все още държеше в ръката си.
Роксалена пристъпи извън огромния храст, където се бе скрила, и направи знак на Осман бей да се приближи. Той се озърна крадешком, след това с два скока се озова до нея. Роксалена сграбчи ръката му.
— Говори ли с братовчеда на Сара?
— Да, но съвсем за кратко. Султанът беше там. Успях да му кажа само няколко думи, когато си тръгваше.
— Каза ли му, че се опитала да избяга от Двореца на орхидеята?
Осман кимна.
— Добре. Това ще го накара да побърза да я измъкне оттам — заяви Роксалена. — Исках да дойда на приема, но баща ми забрани.
— Вероятно е знаел защо искаш да присъстваш.
Роксалена въздъхна дълбоко.
— Видях, когато пристигна файтонът на посолството, но нямаше никакъв начин да предам съобщение на мистър Уулкът. Ако продължа с подкупите, няма да ми останат никакви бижута, така султанът може да разбере.
— Ти правиш всичко, което е по силите ти, Роксалена. — Осман стисна окуражително ръката й.
— Но дали е достатъчно, за да спасим американката?
Осман сви рамене. Кой можеше да каже?
Сара не знаеше какво бе казал Калид на Фатма за техния „спор“, но червенокосата буквално изчезна от живота й след този случай. Ако Сара влезеше в хамама, Фатма на момента излизаше, ако Сара си почиваше в тепидариума и Фатма влезеше, веднага се обръщаше и отиваше някъде другаде. В действителност не беше толкова трудно двете да се избягват; в харема, а и извън него, имаше предостатъчно място. Сара изпита облекчение, че проблемът беше решен, но въпреки това живееше с известно разочарование, че не може да уреди отношенията си с тази жена.
Една сутрин, десет дни след като Сара бе видяла за последен път Калид, Мемтаз влезе при нея с разтревожено изражение.
— Господарке, мисля, че тук е станала кражба.
— Каква кражба?
— Вашата аметистова огърлица.
— Едва ли мога да я нарека моя, Мемтаз. Тя беше в кутията с бижута, когато дойдох тук.
— Сега вие сте фаворитката, значи огърлицата е ваша.
— Е, добре. И какво мислиш, е станало с нея?
— Беше у Фатма. Тя я взе, не си ли спомняте?
„Как бих могла да забравя?“ — помисли си Сара. — „Е, ако Фатма я е взела, нека си я задържи. Така или иначе, някога е била нейна.“
— Не ме интересува огърлицата, Мемтаз. За мен не е важно дали ще бъде върната или не.
— Задължена съм да съобщя на главния евнух — продължи упорито Мемтаз.
Сара въздъхна отегчено.
— Може би Фатма е забравила да я върне. Защо не я попиташ?
— Вече го направих. Тя казва, че я е върнала, но това не е така, господарке. Аз се грижа за нещата ви и щях да зная.
Сара потърка уморено челото си. Можеше да няма нищо против да отговори на злостните нападки на Фатма, но спорове за такива дреболии бяха под достойнството и на двете.
— Не искам да казваш каквото и да било на главния евнух — отвърна твърдо Сара.
— Това заповед ли е, господарке?
— Да.
— Много добре. — Мемтаз вдигна дрехите на Сара от земята. — В тепидариума ли ще вечеряте?
— Не. Ще вечерям тук. Сама.
Мемтаз се поклони и излезе.
Сара четеше, когато Мемтаз се върна със сребърен поднос, на който имаше сирене, маслини в сос и локум. Сара си легна рано, преди още Мемтаз да се оттегли в стаята си.
Събуди се изведнъж посред нощ. Ужасна болка я разкъсваше на две. Пресегна се за звънеца до леглото си, но събори една стъклена чаша. Шумът от счупеното стъкло събуди Мемтаз, която се втурна тичешком в стаята.
— Какво има, господарке? — Прислужницата бе ужасена от бледото като платно лице на Сара, по челото й бе избила пот.
— Не знам… боли ме стомах — изстена Сара. Всяка дума бе истинско мъчение, с всяко вдишване болката я прерязваше отново.
— Ще повикам Ахмед. — Мемтаз изтича навън. След миг се върна, следвана от Ахмед, на когото бе достатъчен само един поглед към Сара, за да нареди разтревожено: — Веднага повикайте доктор Шакоз.
Сара едва успя да събере сили да го попита:
— Какво… какво става с мен?
— Не знам — отвърна Ахмед, но размени многозначителен поглед с Мемтаз, поглед, който казваше, че подозира нещо.
— Дайте ми вода! — изстена Сара и Мемтаз понечи да изпълни поръчението, но Ахмед я спря.
— Не й давай нищо, докато не дойде лекарят.
За Сара времето започна да тече отчайващо бавно, болката я пронизваше на все по-ужасяващи пристъпи. Най-накрая пристигна докторът, който едва си поемаше дъх от бързане. Той нагласи пенснето си и коленичи до Сара, като започна да натиска леко корема й. Тя изкрещя от болка. Докторът каза нещо на гръцки, Ахмед превеждаше, като се обърна към Мемтаз.