Едва на третия опит Тайлър попадна на ключа, с който да отвори помещението за техническа поддръжка. Взря се в празното пространство пред себе си; още по-обезкуражен, дръпна разделителния панел към вътрешната част. На пода пред него, завряна в ъгъла, лежеше черна раница.
— О, господи — прошепна Тайлър, останал без дъх.
Циповете на раницата не бяха заключени, макар от тях да висеше малък катинар. Това му подсказа, че Алварес е бързал и е оставил раницата така, защото най-вероятно не е очаквал да бъде намерена. Куражът му се възвърна. Разтвори раницата и я претърси. Първо извади най-обемния предмет — торба с размери на спален чувал. За да му пази топло под този влак, реши Тайлър. „Дали това значи, че той все още е във влака, или под него?“, чудеше се той. Друг доста голям предмет беше кашон с размери, достатъчни да побере манекен, но без пластмасовата глава. Намери още скоч, найлонови връзки, дълъг кабел, лепило, чифт батерии и лаптоп. Нямаше обаче никакви експлозиви, никакви взривни вещества, нито следа от GPS устройства.
Тайлър насочи вниманието си върху компютъра. Опита се да го включи и никак не се изненада от появата на вход с парола. Навярно някой компютърен гений от службите на ФБР би успял да я пробие, но за него беше ясно като бял ден, че е безполезно да губи време в напразни опити. Отново го обзе паника: Алварес беше във влака и действаше.
По радиото съобщи, че е „намерил липсващата част“.
— Така ли? Добре, чакаме те в седми — отговори му Купърсмит.
Тръпнещ от притеснение, Тайлър напъха всичко в раницата, метна я през рамо и заключи служебното помещение. Щеше да накара момчетата на Купърсмит да я занесат във втория вагон-ресторант и да я заключат зад бара, където да бъде под непрекъснатото наблюдение на бармана. Сега помещението по поддръжката представляваше примамка. Тайлър се надяваше по някое време Алварес да се върне за раницата. Доколко това, че вещите му бяха скрити в последния вагон, имаше значение? Човек не може да скочи току-така от влак, движещ се с двеста и осемдесет километра в час. Или може?
Тайлър разгледа по-внимателно спалния чувал. Всъщност не беше спален чувал, а тънка, изключително лека синтетична материя. Пръсна го настрани и пред него изпадаха парашутни въжета. Това представляваше вид парапланер, управляем парашут.
В този момент Тайлър разбра какво е замислил Алварес: щеше да раздели влака на две — предната част щеше да дерайлира, а от задната той щеше свободно да излети с парашута.
Тайлър бързо отиде при Купърсмит и двамата мъже от екипа му, които се бяха скупчили около служебното помещение за техническа поддръжка в седми вагон.
— Прецакал е ключалката — осведоми го Купърсмит, виждайки го да се задава. — Запълнил е процепа с някакво силно лепило. Няма как да пъхна ключа. — Погледна Тайлър и му се извини: — Е, явно съм грешал, че няма ключове.
— А стабилизаторите?
— За този вагон се контролират от това отделение.
— Може ли неизправност в движението само на един вагон да предизвика дерайлирането на целия влак?
— Не — отсече Купърсмит. — Има твърде много фактори — добави той. — В най-лошия случай би изпържил три отделни платки, което в крайна сметка ще изключи двигателя.
Тайлър хвърли поглед назад с чувството, че е пропилял шанса си с Алварес.
— Трябва да влезеш в това помещение, а аз ще гледам за него.
— По дяволите, никога няма да го отворим. Французите правят тези неща, все едно са проклети сейфове. Не им се ще някой да пипа по механизмите и скоростите.
— Трябва да влезеш — повтори Тайлър.
— Ще спрем влака! — реши внезапно Купърсмит и като сръчка един от хората си, се запъти към аварийните спирачки.
Тайлър се съгласи, че ако спрат влака, Алварес поне няма да успее да предизвика дерайлирането му. Последва Купърсмит, мислейки трескаво.
Купърсмит счупи стъкления капак и се протегна към аварийната спирачка. Тайлър сграбчи ръката му.
— Ами ако цели точно това — да ни паникьоса, да ни накара да ударим спирачката?