— Откри ли вече нещо за жертвата? — попита Прийст, след като Тайлър затвори.
Изключително предпазливо зададеният въпрос му направи впечатление.
— Размразили са тялото много бавно, за да съхранят целостта на тъканите. Взели са му пръстови отпечатъци и ги пускат за сравнение във всички известни база данни. Засега няма нищо криминално.
— Какво имаш предвид под „всички известни база данни“? — В гласа й се долови леко раздразнение.
— Данните за служителите на федералното правителство, на военните, на щатските служители. Проверките се правят във всички щати източно от Мисисипи. Търсят се всевъзможни начини да бъде идентифициран — уточни Тайлър. — Ако пистолетът е регистриран, не е изключено в някой щат да има регистрирани негови пръстови отпечатъци.
До този момент Питър Тайлър не бе виждал чернокож да пребледнява така. Беше виждал как негови колеги в полицейското управление „Метро“ поруменяват и дори се изчервяват, но не и да пребледняват. Същевременно осъзна още нещо: беше престанал да я възприема като чернокожа или афроамериканка. В началото на съвместната им работа непрекъснато държеше сметка за цвета на кожата й — и пипаше с ръкавици, за да не сгафи, но някъде във водовъртежа на последните двайсет и четири или трийсет и шест часа цветът на кожата й бе престанал да го притеснява. Едва сега, когато пребледня, той си припомни цвета й и по необясними причини усети как се смути.
— Зяпаш ме — направи му забележка тя.
— Криеш нещо от мен — защити се той. Инстинктът му рядко го подвеждаше. — Откакто открихме трупа до линията, ти си друг човек. Защо?
— Не говори глупости — сряза го тя, но не особено разпалено и избягваше да го погледне в очите.
Тайлър се почувства засегнат и си даде сметка, че Нел Прийст и нейното приятелство сега владеят малка част от него; а може би не толкова малка.
— Глупаво ли се държа? — попита той.
Определено се чувстваше глупаво.
— Опитах се да ти кажа — прошепна тя.
— Какво се опита да ми кажеш? — изненада се той, ала не успя да прикрие загрижеността в тона си.
Колата приближи бордюра и спря. Тайлър усети празнина в стомаха си, която нямаше нищо общо с рязкото спиране. Нел Прийст благодари на шофьора и съвсем съзнателно пренебрегвайки Тайлър, незабавно отвори вратата и слезе.
— Пристигнахме — обяви тя и енергично се запъти към автогарата, за да се отдалечи от него и от любопитния му поглед.
— Какво да ми кажеш? — настоя той, докато бързаха през терминала на чикагската автогара.
— По-късно — прошепна тя с гърлен, сексапилен тон, очевидно в опит да го умилостиви.
— Тайлър? — изкънтя силен мъжки глас из огромното помещение.
— Не можеш да ме изоставиш — прошепна той в ухото й.
— Мога, естествено.
Тайлър се ядоса.
Беше го извикал мъж в сив костюм. Някога вероятно е играл футбол или хокей, но много, много отдавна. Имаше късо подстригана посивяла коса, кръгло лице и отпусната брадичка. Зъбите едва ли бяха негови, ако се съди по захапката и белотата им.
Застанаха до фонтана, недалеч от мъжката тоалетна. Тайлър предпочиташе да влязат в някоя канцелария из автогарата, но прие липсата на такова предложение за добър знак. Сигурно времето е от първостепенно значение.
— Общо единайсет камери — подхвана припряно частният охранител, забравяйки да се представи. — Системата е стара, но надеждна. — Започна да вади фотокопия на кадри от охранителната система, все едно държеше в ръцете си невъзможно големи карти за игра. — Заснет е, когато слиза… — Показа друга снимка. — Как вади тъмна раница от клетка за багаж номер 217. — Нова снимка. — Как влиза в мъжката тоалетна. За малко да го изгубим тук, но като върнахме лентата, го разпознахме по тъмната раница. Това е той. С коженото яке. Явно държи на дрехите, ако питате мен.
— Същият човек ли е? — поиска да се увери Прийст.
Тайлър не разчиташе твърде на размазаните фотокопия, но сърцето му заби учестено при перспективата да са заснели заподозрения на лента.
— Видеообразите по-ясни ли са от тези? — осведоми се той.
— Не са много по-добри, не. Камерите и магнетофоните са стари и използваме лентите многократно. Не са като правени на „Кода хром“.