Алварес бързо завърза колелото си за един стълб и тръгна след него.
Споменът за инцидента в товарния вагон не го напускаше — като кошмар, от който не можеше да се освободи.
Службата „Сигурност“ на Северното жп обединение — ССО — се управляваше от малък булдог на име Кит О’Мали, бивше бостънско ченге и Алварес знаеше това-онова за миналото му. Беше сигурен, че О’Мали се е опитал да подкупи Андерсен, адвоката на Алварес, срещу което на съдебния процес да ощети семейството му. После обаче работата се провали поради различни причини — няма значение дали случайно, или нарочно, и за да прикрие следите, О’Мали уби адвоката, натопявайки Алварес; наложи се Алварес да бяга, защото нямаше друг избор. О’Мали демонстрира още един път своята съобразителност, като насочи агент от ССО към линията Тер Хаут. Колко ли други агенти вече бяха там и го търсеха, чудеше се той. Десет? Сто? Бяха ли и по улиците на Ню Йорк? Зад ъгъла?
„Обектът“ изненада Алварес, като мина край входа на Централната гара, зави по Четирийсет и втора улица и се насочи право към вратата на „Хайът“. Едно питие в бара струваше повече от минимална надница и Алварес почти не повярва на очите си, когато мъжът хлътна във вратата на хотела. В дъното на фоайето от бял мрамор на светлобежови жилки се намираше регистрацията, а вдясно, насред джунгла от палми в кашпи — шумен бар. Алварес вече бе извършвал кражба, за да се сдобие с предишната идентификационна карта, и сега ситуацията не му изглеждаше сложна.
Забърза през тълпата — черното му кожено яке и черната раница му придаваха вид на обикновен нюйоркчанин, който не привлича ничие внимание. Приближи се до мъжа с пресметната скорост, нарочно се блъсна в него, тупвайки го по гърба, извини му се любезно и се протегна, за да се изправи. Стисна с ръка рамото му — достатъчно действие, за да разсее човека и Алварес да измъкне картата от задния му джоб.
С идентификационната карта в ръка Алварес се запъти към мъжката тоалетна. Сърцето му биеше учестено, ръцете му бяха заети. Беше въпрос на минута четящото устройство на лаптопа да разчете картата, върху която имаше доста лошо отпечатана снимка на някой си Робърт Гросман. Алварес си събра нещата, опакова ги наново и се върна на бара. Огледа се за Гросман. Видя го да седи на бара с чаша прозрачна напитка — джин или водка — зазяпал се в телевизионен репортаж за Уолстрийт. Питие и пазаруване, преди да се прибере у дома.
Все едно да купиш бонбони за децата…
Алварес стигна до шумния бар, където всички почти викаха, за да се чуят. Наведе се непосредствено до Гросман и пусна картата на пода, като същевременно високо попита бармана къде е листът с напитките. Заетият барман му посочи края на бара. Алварес тръгна в тази посока, доближи се до една сервитьорка, хвана я за рамото и й показа падналата карта.
— Изглежда онзи мъж си е изпуснал нещо от джоба. — Постара се тя да се насочи именно към Гросман на бара.
Тя му благодари, че е такъв добър самарянин.
— Никакъв проблем — каза той на глас, а на ум си рече: Абсолютно никакъв.
В близкия high-tech магазин за копиране на Четирийсет и втора улица Алварес трансформира информацията в идентификационна карта. Работеше, седнал на метален стол пред плота, обърнат с лице към задръстената от хора улица. Първо създаде графичен дигитален образ, съответстващ на информацията, и го копира на диска. Прехвърли съдържанието от магнитната платка върху картата на Гросман на свободна платка. В магазина му изкопираха графиката от лаптопа върху нова празна карта — всичко това за три долара и след пет минути той разполагаше с валидна за служба „Сигурност“ на Северното жп обединение идентификационна карта с името на Гросман, но със собствената си снимка. Служителят в магазина говореше английски доста зле и не го попита за никакви подробности. Пред него той не беше нищо повече от хардуерен техник, който вади копие на карта ключ.
В 18:20, сигурен, че Гросман е в бара или на път към вкъщи, Алварес влезе за втори път в сградата на Парк авеню №471, сега вече сложил вратовръзка за четири долара и вдигнал наполовина ципа на коженото яке. Раницата все така висеше на рамото му. Охраната почти не го погледна, когато той пъхна картата в слота и червената светлина стана зелена. Алварес крачеше с нарастваща увереност към кабината на асансьора; натисна двайсет и втория етаж. Попаднал веднъж на територията на офисите, той се озова пред голям екран, който му съобщаваше, че Северното жп обединение вече се намира в новото хилядолетие и други патетични подробности. Крайната цел на всички усилия на Алварес дотук беше: