— Федералните са тук! — обяви ченгето.
Във вагона двама техници криминалисти се разхождаха с инструменти от неръждаема стомана и с найлонови пликове. Навсякъде бяха накачили флагчета с различни цветове. Надзираваше ги детектив Банър или Бенток — горкият човечец бе толкова премръзнал, че от тракането на зъбите му Тайлър не чу добре името. Детективът, нисък и набит, носеше сиво вълнено палто. Обувките му изглеждаха съвсем мокри. Обяснението за червеното му лице беше или темпераментът му, или студът. Очевидно не искаше да е тук — беше изписано навсякъде по него: от увисналите рамене до отегчения поглед и неприкритото възмущение.
— Кръв? — попита Тайлър. Подът, кашоните, стените изглеждаха опръскани с нея. Във въздуха се носеше кисела миризма.
— Без майтап — отвърна детективът.
— Беше въпрос — уточни Тайлър. Беше присъствал на стотици огледи на престъпления, повечето кървави, но този беше от най-неприятните.
— Студът работи в наша полза — обади се един от техниците. — Ако течностите не бяха замръзнали почти на мига, щяха да се абсорбират и разлеят. Вместо това разполагаме с доста добри следи.
— Смятаме, че са били двама души. Вероятно и двамата са кървели, но ще установим със сигурност, когато направим кръвните проби. Бих се изненадал, ако някой от двамата е още на крака, но този — добави другият техник, кимвайки към стената зад партньора му — този е изгубил поне два-три литра. Или е мъртъв, или му се иска да е.
— Знаем ли какво е това? — Тайлър посочи кафявата субстанция по пода на вагона.
— Първоначално го взехме за фекалии или за повърнато, но сега си мисля, че е супа. Навярно замръзнало чили — уточни първият техник.
— Чили? — учуди се Тайлър.
— Иди го разбери — усмихна се техникът.
— Тези гратисчии биха се избили и за най-малкото нещо — намеси се Медърс от вратата на вагона. Снегът покриваше главата му като тънка носна кърпичка.
— Защо на НКТС му пука за сбиване в товарен вагон? — попита с подозрение детективът.
— Заради убийствата и последвалия арест… — кимна Тайлър. Очакваше такъв въпрос.
— Железопътния убиец — намеси се Медърс.
— … направиха всички във Вашингтон свръхчувствителни при доклади за кръв във влаковете — продължи Тайлър. — Ако сме попаднали на човек, който имитира извършването на престъплението, колкото по-бързо го заловим, толкова по-добре.
— Мътните да ги вземат всички гратисчии — сопна се Медърс. — Включително и тези двамата. Всеки ден прогонваме по десетина.
И детективът, и Тайлър се обърнаха към Медърс.
— Днес прогонили ли сте някого? — попита детективът, излизащият от устата му въздух веднага се превърна на пара в студения вагон.
— Кого имате предвид под „ние“? — обърна се на свой ред Тайлър към Медърс.
— Не съм виждал — отговори Медърс първо на детектива. — Непрекъснато се навъртат бездомници. По двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. По-опитните знаят кога и как да скочат, преди да се стигне до депото. Залавяме само глупаците. Да влезеш на територията на компанията се брои за нахлуване в чужда собственост, а това е престъпление. Видим ли едно и също лице два-три пъти, го арестуваме.
— Кой е „ние“? — повтори Тайлър.
— Служба „Сигурност“ на Северното жп обединение (ССО) — уточни Медърс.
— Компанията разполага със свои охранители, свои хора, които да разследват — обясни детективът вместо Медърс. — И според мен цялата тази работа е много скапана.
— Охранителите имат ли право да извършват арести? — попита Тайлър смаяно.
През ума му мина, че са нещо като ченгета под наем, но си замълча.
— Да, имат — намеси се бързо Медърс. — През цялото време го правят.
— После ни ги пробутват — продължи детективът — и стоят при нас, докато дойде време да се изправят пред съда.
— А тези охранители — обади се отново Тайлър — къде са сега? Искаме да говорим с тях.
— Депото е голямо — обясни Медърс. — Имаме общо шест души. По двама във всяка смяна. Някъде наоколо са.
— Вече помолих един от нашите да ги намери. — Детективът погледна Тайлър.
— Не са ли чували за мобилна връзка? — промърмори Тайлър под носа си.
— О, оборудвани сме — увери го Медърс.