— Окей.
— Адам, знам, че те товаря много, но няма как. Искам да чувам от теб истината. Разчитам на опита ти във вземане на стратегически решения. — Той се пресегна и окуражително ме стисна за рамото. — И на честността ти.
60.
Джослин, слава богу, зачестяваше с почивките за кафе и отскачанията до стаята за отдих, за да побъбри с другите „момичета“. При поредното й изоставяне на поста взех документите за „Делфос“, дадени ми от Годард — знаех, че става дума точно за тях, макар името да не фигурираше никъде на листата — и набързо ги копирах на ксерокса зад бюрото й. После прибрах копията в плътен плик.
Изпратих имейл до „Артър“ — съобщих му, че се налага да върна закупените онлайн „дрехи“, което означаваше, че имам нови неща за предаване.
Съзнавах, че изпращането на електронна поща е поемане на риск. Даже при използване на Hushmail, която я зашифроваше. Но нямах време. Не исках да чакам, докато се прибера у дома, и после да излизам пак.
Отговорът на Мийчъм дойде почти веднага. Той ме инструктираше да не пращам дрехите по пощенския им адрес, а да ги занеса на място. Това означаваше, че не иска да сканирам документите и да му ги пращам по факса, а държи да види оригиналите, макар да не бе ясно защо. Дали искаше да се увери, че са оригинали? Означаваше ли това, че не ми вярват?
Освен това държеше това да стане веднага и по някаква своя причина не желаеше да се виждаме лично. Защо? Нима се безпокоеше, че може да ме следят? Каквито и да бяха съображенията му, той искаше да му оставя документите в един от тайниците, за които се бяхме договорили преди седмици.
Малко след шест излязох от работа и отидох с колата до закусвалня на „Макдоналдс“ на около три километра от компанията. Мъжката тоалетна бе малка — само зя по един човек — и можеше да се заключва. Заключих я, отворих кутията с хартия за бърсане на ръце, сложих навития на руло плик вътре и я затворих. Никой нямаше да погледне вътре, докато хартията не свършеше… никой, освен Мийчъм.
На излизане си взех „Квартет Паундър“ — не че ми се ядеше, но за прикритие, както ме бяха учили. На около километър и половина по пътя имаше магазин „Севън-илевън“ с ниска бетонна стена около паркинга отпред. Паркирах, влязох, купих диетична пепси и изпих, колкото можах. Малкото останало излях в канализацията на паркинга. Извадих от жабката оловна тежест за въдица, сложих я в празната кутия и оставих кутията на стената.
Пепсито беше сигнал за Мийчъм, който минаваше покрай това място редовно, че съм заредил тайник номер три — в „Макдоналдс“. Тази многократно проверена от професионалистите процедура щеше да му позволи да прибере документите, без да се виждаме.
Доколкото можех да преценя, всичко бе направено както трябва. Нямах никакви основания да мисля другояче.
Окей, тази история ме караше да се чувствам мръсен. Но в същото време изпитвах и малко гордост: ставах все по-добър с шпионските номера.
61.
Когато се прибрах, вече бях получил нов имейл от „Артър“ на адреса си в Hushmail.
Мийчъм искаше от мен веднага да тръгна за среща с него в някакъв ресторант в центъра на нищото, отстоящ от дома ми на половин час път с кола. Изглежда, бяха решили, че става дума за нещо важно.
Мястото се оказа луксозен балнеологичен комплекс, своеобразна Мека за богатите, подходящо наречена „Оберж“59. Стените на фоайето бяха украсени със статии за комплекса в списания от рода на „Гурме“.
Разбирах защо Уайът иска да се срещнем тук и беше ясно, че не е заради храната. Ресторантът бе замислен по начин, предоставящ максимално уединение, и беше идеалното място за начало на извънбрачна връзка или провеждане на тайни делови срещи. В допълнение към основния салон имаше малки сепарета, усамотени и изолирани, достъпът, към които ставаше направо от паркинга, без да се налага минаване пред погледите на останалите посетители на заведението. Напомняше ми за свръхлуксозен хотел.
Уайът седеше зад маса в едно от сепаретата, в компанията на Джудит Болтън. Джудит беше подчертано сърдечна, а и Уайът бе по-малко враждебен от обичайното. Причината може би бе, че бях успял да му дам онова, което ме бе изпратил да му доставя. А може да беше на втората си чаша вино или да се бе поддал на мистичното обаяние на Джудит, която, изглежда, имаше силно влияние върху него. Бях почти сигурен, че между двамата няма нищо, доказателство, за което намирах в езика на тялото й. Но нямаше съмнение, че са близки — той се отнасяше към нея с отстъпчивост, каквато не проявяваше към другите.