Беше ми малко неудобно от демонстративната му проява на добри чувства към мен, но се усмихнах.
— Реших, че трябва да постъпя както направих.
— „Но който има власт да нарани, а не използва тази страшна власт — каза Годард, — тогова чака вечна благодат“. Шекспир60. Или на съвременен език: когато имаш властта да прецакаш хората и не го правиш… е, тогава е моментът да покажеш кой всъщност си.
— Предполагам.
— И кой е онзи стар служител, чиято работа спаси?
— Колега в маркетинга.
— Твой приятел?
— Не. Дори мисля, че не ме харесва много. Просто го смятам за лоялен служител.
— Прекрасно. — Годард силно стисна рамото ми. Поведе ме към офиса си и когато влязохме, спря пред бюрото на Фло: — Скъпа — каза той, — искам да видя роклята за първото причастие. — Фло разцъфна, отвори чантата от „Сакс“, извади от нея малка бяла копринена рокличка, разгъна я и ни я демонстрира. — Чудесна е — каза той. — Нямам думи.
Влязохме в кабинета му и затворихме вратата.
— Още не съм казал нищо на Пол — започна без предисловие Годард — и дори не съм решил дали изобщо да отварям дума пред него. Надявам се и ти да не си споменавал пред никого. Говоря за онази история с „Уолстрийт Джърнал“.
— Да.
— Добре, искам да остане така. Виж… двамата с Пол имаме някои различия в мненията и може би случилото се е неговият начин да ми запали огън под задника. А може и да ги мисли, че така помага на компанията. Просто не зная. — Дълга въздишка. — Дори да реша да му поискам обяснение… хм… не бих желал за това да се разчува. Не искам вражди, усложнения и неприятности. Имаме да решаваме много, много по-важни неща.
— Окей.
Той ме погледна косо.
— Не съм ходил в „Оберж“, но са ми казвали, че е страхотно място. Твоето мнение?
Сякаш някой ме ритна в корема. Лицето ми пламна. Значи наистина е бил Камилети, дяволите да го вземат. Какъв късмет!
— Ами… просто се отбих да пия чаша вино.
— Никога няма да се сетиш кой друг е вечерял там по същото време — с безизразно лице ме информира Годард. — Николас Уайът.
Несъмнено Камилети беше поразпитал насам-натам. Щеше да е самоубийство да отрека, че съм го виждал.
— А-а… — казах и се помъчих да изглеждам, като че ли ми е писнало да говоря за това. — Откакто започнах работа в „Трайон“, Уайът не спира да ме преследва…
— Така ли? — прекъсна ме Годард. — Значи не е било възможно да отклониш поканата му да вечеряте, ммм…?
— Не, изобщо не е така. — Преглътнах тежко.
— Е, смяната на работата не означава, че трябва да зарязваме старите си приятели — подметна той.
Намръщих се и завъртях глава. Лицето ми сигурно пламтеше.
— Не става дума за никакво приятелство, по-скоро…
— Знам как се получава — отново ме прекъсна Годард. — Чувстваш се виновен, така че когато другият те покани, за да не бъдеш грубиян докрай, приемаш, а после той започва да ти обещава разни неща и…
— Можете да сте напълно сигурен, че нямам никакво намерение да…
— Разбира се, разбира се — промърмори Годард. — Ти не си такъв човек. Моля ти се. Аз съм познавач на хората. Винаги съм смятал това за една от най-силните си страни.
Когато най-сетне се прибрах в кабинета си, седнах зад бюрото отмалял.
Фактът, че Камилети бе докладвал на Годард за моето присъствие в „Оберж“ едновременно с Уайът, означаваше, че поне Камилети се отнася с подозрение към мотивите ми. Сигурно допускаше, че ако не друго, най-малко съм се оставил да бъда ухажван от стария ми бос. Но понеже си беше Камилети, най-вероятно съмненията му отиваха много по-далеч.
Това беше почти катастрофа. Питах се дали поне Годард допуска, че всичко е било и е останало невинно. „Познавач на хората“, така бе казал. Наивност ли бе това от негова страна? Не знаех какво да мисля. Но беше пределно ясно, че отсега нататък се налага да внимавам двойно.
Поех дълбоко дъх и притиснах пръсти до слепоочията си — те пулсираха. При всички положения трябваше да продължавам.
След няколко минути направих бързо търсене из сайта на „Трайон“ и открих името на човека, оглавяващ бюро „Интелектуална собственост“ към Правния отдел. Казваше се Боб Франкенхаймър, беше на петдесет и четири и работеше в „Трайон“ от осем години. Преди това бил юрисконсулт в „Оракъл“, а кариерата си бе започнал в „Уилсън, Сонсини“ — голяма юридическа кантора в Силициевата долина. От снимката му ставаше ясно, че има сериозен проблем с личното тегло, че е запазил тъмната си къдрава коса, че има двойна гуша и носи очила с дебели стъкла. Олицетворение на понятието „зубър“.