— Дими!
Чад се изправи, залитна и се подпря на тапицираната стена. Беше задъхан.
— Добре, изненада ме. В теб имало повече дух, отколкото изглежда. — Той си пое дълбоко дъх. — Добре беше. Много забавно. Но следващия път ще те смачкам, момченце — вече познавам играта ти. — Той се усмихна, уж се шегуваше, протегна потната си лепкава ръка и я сложи на рамото ми. — Дължа ти един Бенджамин29.
— Забрави. И без това не обичам да играя на пари.
— Не, настоявам. Ще си купиш нова вратовръзка или нещо подобно.
— Не, Чад. Не приемам.
— Но аз ти дължа…
— Нищо не ми дължиш. — Замислих се за миг. От всичко на света хората най-много обичат да дават съвети. — Освен ако не споделиш с мен що за човек е Нора.
Очите му светнаха — сега вече можеше да ми покаже колко е добър.
— А-а… тя прави така с всички новопостъпили. Това е начинът й да ги сплаши, но нищо повече. Нищо лично, повярвай ми — същото се случи и с мен, когато постъпих.
Забелязах непроизнесеното „А виж ме сега“. Той внимаваше да не критикува Нора и знаеше, че е разумно да се пази от мен и да не се разкрива ненужно.
— Е, аз съм голям човек — въздъхнах. — Ще го понеса някак.
— Нали ти казах да не го приемаш лично, приятелю. Тя ти показа как стоят нещата — предупреди те да си нащрек, — сега е време да вървим нататък. Едва ли щеше да постъпи така с теб, ако не те смяташе за кандидат с потенциал. Харесва те. Нямаше да се бори да те вземе в екипа си, ако не мислеше така.
— Окей. — Не можех да реша дали ми говори истината, или ме подмята.
— Всъщност, ако искаш… днес следобед има оперативка, ще присъства и Том Лундгрен, ще обсъждаме техническата спецификация, нали се сещаш? Истината е, че от няколко седмици вървим на празен ход и сме затънали в дебати дали да включим във функционалните характеристики „Голд Дъст“30. — Той извъртя очи към тавана. — Наистина ми е писнало от това. Нора само чака някой да отвори дума и после не можеш я спря. Но ще е добре, ако изложиш някакво мнение по повод „Голд Дъст“ — не е необходимо да се съгласяваш с Нора, че това е пълна дивотия и прахосване на пари. Важното е да имаш собствено мнение. Тя обича дебата по същество.
Доколкото ми бе известно, „Голд Дъст“ бе последният вик на модата в потребителската електроника. Някаква комисия от инженери бе измъдрила това романтично име за маломощна късообхватна комуникационна технология, замислена като метод за свързване на било то „Палм“, „Блекбери“ или „Лусид“ с телефон, лаптоп, принтер или каквото и да е. Всъщност с всичко отстоящо на не повече от шест метра. Компютърът ти можеше да си говори с принтера или с нещо друго без никакви кабели, в които да се препъваш. Идеята беше най-сетне да се освободим от оковите, от жиците, кабелите и каишките. Разбира се, онзи, дето беше измислил тази технология, не бе предвидил появата и последващата експлозия на безжичния стандарт Wi-Fi 802.11. Още преди Уайът да се бе захванал с мен, аз вече бях чувал за Wi-Fi. А за „Голд Дъст“ ми бяха разказали инженерите на „Уайът“ и не бяха пропуснали възможността да се погаврят с него.
— Добре, в „Уайът“ винаги се намира по някой, който да се опита да ни прекара да го вградим, но поне досега удържахме на натиска.
Той поклати глава.
— Инженерите винаги искат да напъхат всичко във всичко, без да се интересуват колко ще струва. Какво им пука, ако цената на изделието скочи над петстотин долара, голяма работа. Но не се съмнявай, че този въпрос отново ще се повдигне, така че ако искаш, изкажи се по него.
— Но аз знам само каквото съм прочел.
— Аз ще отворя темата за теб, после действай сам. Спечели някоя и друга точка пред шефката, няма да ти навредят, нали така?
Чад беше прозрачен и за мен не бе трудно да видя мотивите му. Знаех, че е коварен и че не трябва да му се доверявам, но от друга страна, той явно се опитваше да изгради някакъв съюз с мен, вероятно изхождайки от мисълта, че за него ще е по-добре да ме има — мен, новия талант — на своя страна, отколкото да се чувства заплашен от мен, което несъмнено беше истината.
— Добре, благодаря — казах аз.
— Това е най-малкото, което мога да направя.
Когато се върнах на работното си място, до оперативката оставаше по-малко от половин час, така че влязох в интернет и поосвежих знанията си върху „Голд Дъст“, поне да зная за какво ще говоря. Прегледах набързо десетина сайта на маниаци, посетих дори GoldDustGeek.com (там правеха промоцията на тази технология) и със закъснение забелязах, че зад мен стои някой и ме наблюдава. Беше Фил Боджалян.