Мъжът пристъпи няколко крачки в офиса и поклати глава.
— Мамка му… а аз си мислех, че съм видял всичко!
— Виж какво, утре приключваме голям, изключително важен проект… — опитах се да възразя възмутено.
— Имал си си Булит. Истински Булит! — Едва сега видях в какво е вперил поглед, без да се интересува от нищо друго. Беше голяма цветна фотография в сребърна рамка, окачена на стената — снимка на реставрирана красива, мощна стара кола. Той пристъпваше към нея като хипнотизиран, сякаш се приближаваше към Кивота на Завета. — Мамка му, човече, та това е истински „Мустанг GT-390“ от 68-а — прошепна той с благоговение, като че ли току-що бе зърнал лицето на самия Бог.
В този миг адреналинът в кръвта ми задейства и от всичките пори на кожата ми се изля вълна на облекчение. Господи…
— Аха — обадих се, — много е добра.
— Човече… само я погледни. Това „конче“ заводски модел ли е?
Откъде можех да зная? Та аз бях неспособен да различа мустанг от додж дарт. За мен това спокойно можеше да бъде снимка на „Гремлин“32.
— Разбира се — уверено казах аз.
— Аз пък ти казвам, че има много фалшификати. Проверявал ли си някога под задната седалка дали ги има онези две допълнителни метални плочи към двойния ауспух?
— Естествено — успокоих го. После станах и му подадох ръка: — Ник Съмърс.
Дланта му бе суха и огромна. Ръката ми потъна в неговата.
— Лутър Стафорд — представи се той. — Не съм те виждал досега.
— Да… не съм оставал досега вечер. Но този проклет проект… надуха ни главите: „Да е готово за девет сутринта“, „Спешно“ и все такива. — Опитвах се да говоря небрежно. — Е, поне се радвам да видя, че не съм единственият работещ по това време.
Но той като че ли не ме слушаше.
— Човече, не бях виждал досега този модел в тревистозелено. Освен във филмите, разбира се. Тази ми се струва същата, с която Стив Маккуин изтласка лошия додж от пътя и го принуди да се забие в бензиностанцията. Не си ли спомняш, разлетяха се тасове във всички посоки — и той гърлено се изсмя с глас, който напомняше за цигари и уиски. — „Булит“, любимия ми филм. Гледал съм го сто пъти.
— Вярно — съгласих се аз, — наистина е същата.
Той се приближи още малко. Изведнъж забелязах, че на лавицата непосредствено до фотографията има голяма златна статуетка. В основата на статуетката с огромни черни букви бе гравиран надпис „Жена на годината, 1999. Връчва се на Нора Съмърс“. Бързо минах зад бюрото и застанах между пазача и статуетката, като се наведох, за да изглежда, че разглеждам фотографията по-внимателно.
— О, да.
— С плавните форми и всичко останало.
— Абсолютно. — Той отново поклати глава. — Боже господи, доживях да я видя. Ти сам ли я реставрира?
— Я остави… откъде това време.
Той отново се засмя с ласкавия си гърлен смях:
— Разбирам те, повярвай.
— Купих я от един приятел, който не я вадеше от гаража си.
— Колко беше… триста и двайсет коня, нали?
— Точно толкова — потвърдих. Щеше ми се наистина да знаех.
— Погледни капаците на фаровете на тази хубавица. И аз имах веднъж модел от 68-а с такива, но се наложи да я продам. Накара ме жена ми — веднага след като ни се роди първото. Казвам ти, оттогава не съм спирал да я сънувам. Но този чисто нов „Мустанг GT-390 Булит“ не е за мен, не… благодаря.
Поклатих със съжаление глава.
— Даа… — Всъщност нямах никаква представа какви ми ги говори. Всички ли в тази компания бяха откачени на тема коли?
— Поправи ме, ако бъркам, но не си ли сложил гуми GR седемдесети размер на джанти петнайсет на седемнайсет?
Господи, нямаше ли най-сетне да оставим тази тема?
— Ще ти призная, Лутър, че нищо не разбирам от мустанги. Честно казано, дори не заслужавам да притежавам такъв. Подари ми го жена ми за рождения ми ден. Няма да ти обяснявам, че аз ще изплащам заема през следващите седемдесет и пет години.
Той пак се позасмя:
— Нищо ново. Знам ги тези неща, и още как. — Забелязах, че сваля поглед към бюрото, и веднага съобразих какво вижда.
Беше голям кафяв плик с името на Нора върху него, написано с големи едри печатни букви с дебел червен маркер. НОРА СЪМЪРС. Огледах бюрото за нещо, което да плъзна върху плика, за да го покрия, просто в случай че още не му е направил впечатление, но Нора държеше бюрото си безукорно подредено. Извадих с небрежен жест бележника си с жълтите листа, откъснах един лист, оставих го да падне върху плота на бюрото и го плъзнах върху плика с лявата си ръка. Голяма работа си, Адам. Бях нахвърлял някакви бележки на страничката с моя почерк, но нямаше нищо, което би направило особено впечатление.