В малкото устройство бяха записани стотици хиляди клавиши, в това число всички пароли на Нора. Единственото, което трябваше да направя, бе да го включа към някой компютър и да сваля записаната информация. Но не смеех да го направя на работното си място. Знаех ли какви програми за следене бяха инсталирали системните администратори на „Трайон“? Рискът просто не си заслужаваше.
Вместо да бързам с това, влязох и се регистрирах на корпоративния уебсайт. Въведох в полето за търсене „Аврора“, но не се появи нищо. Изненада… Хрумна ми нещо друго, така че въведох името на Алана Дженингс и бях възнаграден с информацията за нея. Нямаше снимка — повечето служители поставяха снимка, макар да имаше и такива, които се въздържаха, — но научих някои основни неща като вътрешния й телефонен номер, длъжността й („Директор по маркетинга, Изследователски отдел за разрушителни технологии“), кода на нейния отдел, който съвпадаше с нейния Mailstop37.
В това число се съдържаше изключително ценна информация. В „Трайон“, също както и в „Уайът“, служителите от един отдел получават един и същи номер. Достатъчно бе да въведа този код в корпоративната база данни и резултатът бе списък на всички, които работят заедно с Алана Дженингс… а това означаваше и всички, работещи по проект „Аврора“.
Не че означаваше, че разполагах с пълния списък на хората, въвлечени в „Аврора“, защото можеше да има и такива, намиращи се в други отдели на същия етаж, но поне разполагах със значителна част от истинския пълен списък: четиридесет и седем имена. Разпечатах личната уебстраница на всеки от тях, подредих листата в папка и я прибрах в служебната си чанта. Това според мен трябваше поне за известно време да задоволи ненаситното любопитство на хората на Уайът.
Когато се прибрах у дома — беше след десет — с намерението да седна пред компютъра и да разтоваря съдържанието на клавиатурната записвачка, вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Точно в центъра на „кухненската“ ми маса — най-обикновена, покрита с ламинат маса, която бях купил на старо за някакви си четиридесет и пет долара — беше оставен чистичък, спретнат, дебел запечатан плик.
Този плик го нямаше сутринта. Отново някой от „Уайът“ се бе вмъкнал в апартамента ми, сякаш тези хора искаха да ми демонстрират, че могат да влязат, където пожелаят. Окей, схванах. Или може би според тях това беше най-сигурният начин да ми предадат нещо, без никой друг да забележи. Само че за мен това звучеше точно толкова заплашително, колкото и възможността да бъда забелязан.
Пликът съдържаше дебело досие на Алана Дженингс, точно толкова подробно, колкото ми бе обещал Уаят. Видях купчина снимки на млада жена и изведнъж изгубих всякакъв интерес към въведената от Нора информация. Защото Алана Дженингс се оказа… не знам как да се изразя деликатно… страхотно парче.
Седнах в креслото и разтворих досието.
Беше очевидно, че в изработването му са вложени голям труд, много време и значителни суми. Няколко частни детектива я бяха следили навсякъде, бяха записвали подробно къде отива и откъде излиза, бяха систематизирали навиците й и бяха отразили задачите, които е изпълнявала. Имаше снимки, запечатали я да влиза в сградата на „Трайон“, в ресторант със свои приятелки, в някакъв тенис клуб, на тренировка в един от онези запазени само за жени клубове на здравето, където покрай фитнеса се предлагат маса други специфични услуги, най-сетне на слизане от нейната мазда мията. Имаше лъскава черна коса и стройно тяло (за него човек можеше да се досети по снимките, показващи я по екип от ликра). Понякога слагаше тъмни очила с дебели рамки — от онзи модел, който жените използват, за да кажат на околните, че са умни, сериозни и въпреки това толкова красиви, че могат да си позволят да сложат дори такива ужасни очила. Всъщност очилата я правеха още по-секси. Може би такава беше идеята.
След час четене знаех за нея повече, отколкото някога бях научавал за която и да било от приятелките ми. Тя не беше само красива… беше и богата, а това правеше заплахата двойно по-голяма. Беше израсла в Дариен, Кънектикът, беше учила в „Мис Портър“, Фармингтън, след което бе следвала в Йейл, английска филология, специалност американска литература. Но беше вземала изпити по компютри и електроинженерство. Копие от списъка с оценките й разкриваше, че си е вземала изпитите предимно с отличен. Още в първите си студентски години бе станала член на Фи Бета Капа
37
Mailstop (англ.) — кодово обозначение (по правило съкратено) на адреса за изпращане на електронна поща. — Б.пр.